Сергей Лукьяненко - Дълбина - Лабиринтът на отраженията- цялата трилогия

Иска ми се да затворя очи. Нормално е. Шеметна игра на цветовете, проблясващи светлинки, искрящ звезден вихър — красиво е, но аз знам какво се крие зад тази красота.

Дълбината. Наричат я „дийп“, но ми се струва, че в превод думата звучи по-истински. Красивото етикетче се превръща в предупреждение. „Дълбина!“ Тук се спотайват акули и октоподи. Тук е тихо — и те притиска, притиска, притиска безкрайното пространство, което в действителност не съществува.

Тя, дълбината, общо взето е добра. По свой си начин, разбира се. Приема всеки. Не се искат много сили, за да се гмурнеш. Доста по-трудно обаче е да достигнеш до дъното и да се върнеш. И преди всичко трябва да помниш, че без нас дълбината е мъртва. Трябва хем да вярваш, хем да не вярваш в нея.

Или ще дойде денят, в който няма да успееш да изплуваш.

Първите движения са най-трудни. Стаята е малка, бюрото стои в средата, преплетените кабели на компютъра стигат първо до UPS, разположен в ъгъла, после до контакта. Тънка жица осигурява телефонната връзка. До стената с разкошния килим е широкото легло, до отворената балконска врата има малък хладилник. Нищо излишно, само най-необходимото. Преди пет минути проверих какво има в хладилника, така че поне в близкото денонощие не ме заплашва глад.

Обръщам глава наляво, после надясно — притъмнява ми пред очите, но само за миг. Нищо. Случва се.

— Всичко наред ли е, Льоня?

Високоговорителите са на максимум, намръщвам се и отговарям:

— Наред е. Намали звука.

— Звука — намалявам — съгласява се „Windows-Home“ — по-тихо, по-тихо…

— Стоп, Вики — нареждам аз. Хубава програма. Послушна, схватлива и добронамерена. Малко грандоманка си пада като всички продукти на „Майкрософт“, но трябва да се примиряваме, няма начин.

— Успех — казва програмата. — Кога ще се върнеш?

Поглеждам към екрана. В него сред ореол от оранжеви искри плува женско лице. Младо, симпатично, но общо взето нищо особено. Уморен съм от красота.

— Не знам.

— Трябват ми десет минути за самоконтрол.

— Добре. Но само толкова. След десет минути ще имам нужда от всички ресурси.

Лицето на екрана се мръщи — програмата разпознава ключовите думи.

— Само десет минути — покорно казва „Windows-Home“. — Но отново ще ти обърна внимание, че нивото на поставените задачи невинаги съответства на обема на оперативната ми памет. За предпочитане е да се разшири до…

— Млък! — аз ставам от мястото си. „Млък“ е безусловна команда, след която програмата не смее да противоречи. Крачка наляво, крачка надясно… Ха-ха. Не, това не е опит за бягство, а по-скоро доброволно изгнаничество. Придвижвам се до хладилника, отварям вратичката, изваждам кутийка спрайт, отварям я. По гърлото ми плъзва приятна студенина. Това е почти ритуал — в дълбината винаги ти съхне гърлото. С кутийка в ръка излизам на балкона, в топлата лятна вечер.

В Дийптаун почти винаги е вечер. Улиците са залети със светлини на реклами, тихо бучат преминаващи с бясна скорост коли. Двайсет и пет милиона постоянни жители — най-големият мегаполис в света. От височината на единайсетия етаж няма как да видиш лицата. Допивам спрайта, мятам кутийката долу и се връщам в стаята.

— Неетично е… — мърмори компютърът. Не реагирам и излизам в антрето, обувам се, отварям вратата. Стълбищната площадка е празна и светла, блести от чистота. Докато си играя с бравата, през полуотворената врата се опитва да влезе дребно бръмбарче. Ясно. Ламерски номера. Иронично наблюдавам натрапника — равномерният поток на въздушното течение постоянно го изтласква навън. Най-после успявам да затворя вратата, а бръмбарчето се удря в нея при последния си опит да проникне в апартамента, изведнъж нещо припламва — и насекомото пада на пода.

— Да подам ли оплакване до собственика на сградата? — пита „Windows-Home“. Сега гласът извира от сребърните карфици, забодени в реверите на ризата ми.

— Подай — съгласявам се аз. Все забравям да обясня на програмата, че аз съм собственикът.