Сергей Лукьяненко: Дълбина - "Лабиринтът на отраженията- цялата трилогия"

Асансьорът ме чака на етажа. Обикновено слизам пеша по стълбите… и надничам в чуждите апартаменти. Нали там и без това не живее никой… но сега бързам. Асансьорът се спуска с шеметна скорост. Излизам на тротоара и се оглеждам за любителя на насекоми. Но не виждам никой подозрителен, всички бързат по работа. Гадинката явно е долетяла случайно и е серийно производство. От тези, дето ще оцелеят въпреки вечните хайки по улиците и изтребването им по домовете.

И аз навремето се бъзиках по същия начин. Но бръмбарчетата много рядко носят интересна информация.

— Льоня, в компания „Поляна“ е постъпило оплакване от наемател номер едно.

— Игнорирай го — измърморвам, без да свалям поглед от мъжа, който върви по тротоара. Ама че образ! Кръстоска между Арнолд Шварцернегер на младини и Клинт Истууд на стари години. Много смешно, няма що. Мъжът улавя подигравателния ми поглед и ускорява крачка.

Вдигам ръка и след миг до тротоара плавно спира жълта лимузина.

— Льоня, компанията „Поляна“ е игнорирала оплакването ти!

— Добре. Нищо.

Това може да се точи до безкрайност, а сега не ми е до игри… Качвам се в таксито, зад волана седи зализан младеж с колосана риза, който усмихнато се извръща към мен. Такива таксиметрови шофьори предпочитам — ошлайфани, неприказливи.

— Компанията „Дийп-разводач“ ви поздравява с добре дошли!

Не вмъква името ми в приветствието — програмата е спряла таксито анонимно.

— Как ще платите сметката?

— Ето така — казвам аз и изваждам от джоба револвера. Силно удрям младежа по слепоочието. Той прави опит да се защити, но не успява. Гледам пребледнялото му лице, разтърсвам го за яката и заповядвам:

— Квартал Ал-Кабар.

— Посоченият адрес не съществува — казва шофьорът. Той е „зашеметен“ и сговорчив.

— Ал-Кабар. Осем-седем-седем-три-осем — елементарното кодче ми осигурява достъп до служебните адреси на „Дийп-разводач“. Можеше и да не бия шофьора, но тогава във файловете на компанията ще се запази информация за пътуването.

— Поръчката е приета — с усмивка казва той, отново е весел и услужлив. Колата потегля. Гледам през прозореца към бързо редуващите се жилищни квартали, към небостъргачите, тъпкани с дребни дийптаунски мошеници, към огромните, разкошни офиси на компаниите. Ето ги дългите сиви корпуси на „Ай Би Ем“, пищните дворци на „Майкрософт“, ажурните кули на „Америка Онлайн“, както и по-скромните офиси на останалите компютърни компании, които диктуват правилата на играта.

Е, фрашкано е и с офиси на фирми за продажба на обзавеждане, плюскане, недвижими имоти, офиси на туристически агенции, транспортни компании, клиники… всяка компания, която що-годе шава, гледа да открие офис в Дийптаун.

Именно това изобилие е причина за процъфтяването на „Дийп-разводач“. Да обикаляш пеш из града е удоволствие, което отнема доста време. Летим по магистрали, удряме спирачки на кръстовищата, свиваме в тунели, пресичаме транспортни възли. Чакам. Можех да заповядам на шофьора да избере най-краткия път — но това ще го принуди да се свърже с диспечерите. И ще оставя следа…

Градът свършва внезапно — сякаш някой исполин отрязва с нож стената от дворци и небостъргачи. Околовръстен път, отвъд него — гора. Гъста, непроходима… Тя отделя от суетата онези, които не желаят да се набиват на очи.

— Намали — казвам аз, след като подминаваме екзотичната плетеница на вечнозеленото манго и продължаваме покрай съвсем нашенски, руски гъсталак. — Спри при следващата пътечка.

— Още сме далеч от квартал Ал-Кабар — казва шофьорът.

— Спри.

Колата спира. Отварям вратата, отдалечавам се на крачка от лимузината. Шофьорът покорно чака. Аз също — да се опразни пътят. Защо са ни свидетели? Ето, най-после…

Прицелвам се в колата, стрелям. Изстрелът е почти безшумен, откатът е слаб, но колата пламва моментално. Шофьорът седи и гледа напред. След няколко секунди такситата на „Дийп-разводач“ стават с едно по-малко.

Чудесно. Нека всичко прилича на веселба на пияни гаменчета. Тръгвам към гората.

— Неетично… — долита от карфиците мрънкането на „Windows-Home“.

— Оптимизира ли се?

— Да.

— Край, сега имам нужда от помощ. Търси скривалище, кодът е „Иван“.

— Светещото дърво — информира програмата.

Оглеждам се. Аха. Ето това е — огромният дъб, който мъждука с вълшебна синя светлина. Само за мен мъждука. Приближавам се, бръквам в хралупата, изваждам голям тежък пакет. Преобличам се в ризата и панталоните от бяло платно, препасвам шарения везан пояс. Къс меч в ножницата, няколко джаджи в джобовете. Скривалището го създадох преди два дни, като използвах незаконно един от компютрите на управлението на задкавказките железници. Техните програмисти са гола вода, дълго няма да забележат това незначително проникване.