Реймънд Фийст - ВОЙНАТА НА МРАЧНИЯ - ЦЯЛАТА ТРИЛОГИЯ

Както и преди, ще продължа вечно да благодаря на майките и бащите на Мидкемия, че ми дадоха място, където да си играя. Все още чувам вашите гласове, когато седна да пиша за нашия свят.

На Джонатан Матсън, както винаги, за приятелството и мъдрите съвети.

На редакторите, които винаги се стараят, без значение колко са откачени обстоятелствата.

На майка ми, която ме вдъхновява с упорство и несравнима любов.

На децата ми, че дават причина за съществуване извън егоизма и личните амбиции.

На дамите, с които вечерям, за забавлението за това, че ми позволяват да надникна в свят, който почти не разбирам.

На новите приятели и проекти, които правят живота интересен.

Отново на читателите ми, които ме оставиха да продължа с това.

Без споменатите по-горе и някои пропуснати животът нямаше да си струва въобще.

Реймънд Фийст

Сан Диего, юли 2005

Бурята беше отминала.

Пъг внимателно обикаляше около скалите и останалите от прилива локви. Присвиваше очи и се оглеждаше за изхвърлени в плитчините от отминалата буря морски животинки.

Момчешките му мускули се свиваха под леката риза, докато мъкнеше торбата с раци и скариди, събрани от водната му градина. Следобедното слънце блестеше в морските пръски около него, а западният вятър рошеше кафявата му коса. Пъг остави торбата на земята, увери се, че е добре завързана, и приклекна на едно място с по-сух пясък. Торбата все още не бе напълнена, но той възнамеряваше да си почине. Готвачът Мегар нямаше да се сърди, ако закъснееше още час, стига да донесеше пълна торба. Пъг се облегна на една скала и се отпусна. Внезапно отвори очи. Беше задрямал — или поне знаеше, че веднъж бе задрямал на това място… Стана.

Хладни пръски намокриха лицето му. Беше изминало време, въпреки че не бе затварял очи. В гърдите му се надигна страх и той разбра, че се е забавил твърде много. На запад, откъм морето, се събираха тъмни буреносни облаци и надвисваха над очертанията на Шестте сестри, малките острови на хоризонта. Облаците и придружаващият ги дъжд предвещаваха нова внезапна буря, характерна за тази част на крайбрежието през ранното лято. Вятърът ги тласкаше с яростна сила и в далечината вече се чуваха първите гръмотевици.

Пъг се огледа. Нещо не беше наред. Знаеше, че е бил на това място много пъти, но… Беше се случвало и преди! Преживяваше същия момент отново!

На юг вълните се разбиваха в скалите на нос Моряшка скръб — високият му връх стърчеше към небето. Прибоят беше разпенен, сигурен знак, че бурята наближава. Пъг знаеше, че е в опасност, защото свирепите летни бури можеха да удавят човек на плажа или в ниското. Вдигна торбата и забърза на север, към замъка. Докато заобикаляше локвите, усети как хладният вятър става все по-студен. Първите облаци достигнаха слънцето и светът наоколо започна да придобива сивкав оттенък. Над морето вече проблясваха светкавици, тътенът на гръмотевиците надмогваше бученето на вълните. Пъг стигна първата поредица открити плажове и почти затича.

Бурята приближаваше по-бързо, отколкото си бе представял, и повишаваше нивото на прилива. Когато достигна втората камениста местност, между вълните и скалистия бряг бяха останали само десетина стъпки суха земя. Пъг забърза, доколкото беше възможно по камъните, като на два пъти за малко не се спъна. Стигна до следващия открит плаж, но не прецени скока си от последната скала и стъпи лошо… И си навехна глезена!

Беше се случвало и преди: скокът, навяхването и след миг първата вълна го бе заляла.

Пъг се обърна към морето, но вместо да го залее, водата се оттегляше! Вълните се отдръпваха и оформяха истинска стена от вода, катереща се сърдито към небето.

Над главата му изтрещя гръм и той притеснено приклекна. Рискува да погледне към небето; чудеше се как облаците са успели да се съберат толкова бързо. Къде бе изчезнало слънцето? С ужас забеляза фигури, които се движеха в надигащата се водна стена. Тя приличаше на морскозелено стъкло, замазано от пясък и мехурчета, но достатъчно прозрачно, за да различи движението зад нея.