Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Демонът се отпусна в издълбаното пънче на гигантската гъба. Тинестите води около скалистия остров се процеждаха и шумоляха с онова неспирно движение, което бе характерно за този слой на Бездната.

Ерту потропваше с нокти на граблива птица, а рогатата маймунска глава се поклащаше върху раменете му, докато се взираше в мрака.

— Къде си, Телшаз! — просъска демонът в очакване на вести за кристалния отломък. Креншинибон напълно бе обсебил мислите му. Ако притежаваше отломъка, можеше да покори цял слой, а защо не и повече от Бездната.

А колко малко не му бе достигнало, за да го има!

Демонът добре познаваше силата на Креншинибон — нали беше прислужвал на седмината мъртъвци, когато от злата им магия се бе родил кристалният отломък. Мъртъвците (неспокойните духове на седем мощни магьосника, отхвърлили покоя на смъртта, когато тленните им тела напуснаха царството на живите) се бяха обединили, за да създадат най-злото творение, правено някога от човешка ръка; зло, което черпеше мощта си от най-ценното за поддръжниците на Доброто — слънчевата светлина.

Но това се бе оказало прекалено голямо изпитание дори и за тяхната мощ. Изковаването на Креншинибон бе унищожило седмината — кристалът бе погълнал магическата сила, която ги задържаше, макар и мъртви, в света на живите и я бе използвал, за да подхрани собствения си мъждукащ живот. Последвалият взрив от енергия бе запратил Ерту обратно в Бездната, а кристалът (така смяташе демонът) бе унищожен.

Но да се унищожи Креншинибон не бе толкова лесно. Сега, векове по-късо, Ерту отново се бе натъкнал на следите му — кристална кула, наречена Кришал Тирит, в чиято основа като сърце туптеше нещо, досущ приличащо на Креншинибон.

Ерту знаеше, че магията бе някъде наблизо, усещаше могъщото присъствие на отломъка. Само ако го бе открил по-рано… само ако се бе добрал до него…

Но точно тогава бе дошъл Ал Дименейра (дух на доброто, надарен с огромна сила) и само с една-единствена дума отново бе пропъдил Ерту в Бездната.

Демонът чу стъпки и се взря през мрака и валмата дим:

— Телшаз? — извика той.

— Да, господарю — отвърна по-малкият демон, докато се приближаваше към трона в гъбата, приведен почти до земята.

— У него ли е? — прогърмя гласът на Ерту. — Успя ли Ал Дименейра да вземе кристалния отломък?

— Не, господарю… ъъъ… да, господарю — цял треперещ, изскимтя Телшаз.

Злите червени очи на Ерту се присвиха.

— Но не успя да го унищожи — побърза да обясни малкият демон. — Креншинибон изгори ръцете му!

— Ха! — изсумтя Ерту. — По-могъщ и от Ал Дименейра! Къде е тогава? Донесе ли ми го или все още е във втората кристална кула?

Телшаз отново изскимтя. Боеше се да каже истината на жестокия си господар, но и не смееше да не му се подчини.

— Не, господарю, не е в кулата — прошепна малкият демон.

— Не е в кулата! — изрева Ерту. — Къде е тогава?

— Ал Дименейра го хвърли.

— Хвърли го?

— Отвъд Равнините, милостиви господарю! — извика Телшаз. — С цялата сила, на която бе способен!

— Отвъд самите Равнини на съществуванието! — извика Ерту.

— Опитах се да му попреча, но…

Рогатата глава рязко се наведе напред и думите на Телшаз заглъхнаха в неразбираемо клокочене, когато вълчата паст на Ерту се впи в гърлото му.

Далеч отвъд мрака на Бездната, Креншинибон се приземи в Материалната равнина. В най-северните планини на Забравените царства кристалният отломък, въплъщение на най-черно зло, потъна в снеговете на една кръгла долчинка.

И зачака.