Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Известно време Риджис съумяваше да държи очите си отворени, съзерцавайки през клонките на елите пухкавите бели облачета, които се носеха по небето. Слънцето сипеше златни лъчи и го изкушаваше да свали жилетката си, но щом някой облак го засенчеше, Риджис си припомняше, че вече бе септември. Само след месец щеше да завали сняг. След два, пътищата към Лускан, най-близкото населено място до Десетте града, щяха да бъдат непроходими за всички, освен за най-силните и за глупците.

Риджис обърна поглед към дългия залив, който се простираше откъм страната на малката му рибарска колибка. Останалите жители на Десетте града също се бяха възползвали от хубавото време — рибарските им лодки бяха излезли в открити води и всеки се опитваше да се промуши или да избута другия, за да се добере до по-добро място, където да хвърли мрежите си. Човешката алчност продължаваше — дори и след толкова време — да изненадва Риджис. В далечните южни земи на Калимшан той се бе издигнал (и то доста бързо) до съдружник на ръководителя на гилдията на крадците в пристанищния град Калимпорт. И именно алчността на хората бе сложила край на кариерата му. Пук паша — водачът на тяхната гилдия — притежаваше великолепна колекция от рубини (трябва да наброяваха поне дузина), шлифовани така майсторски, че отблясъците им омагьосваха всеки, който ги зърнеше. Всеки път, когато Пук ги извадеше, за да ги показва, Риджис се дивеше на искрящата им красота и в крайна сметка си взе един. А защо Пук, който имаше още единадесет от тях, все още му беше бесен — това полуръстът не можеше да проумее до ден-днешен.

„Проклета да е човешката алчност!“, казваше си Риджис всеки път, когато хората на пашата се появяха в поредния град, където полуръстът се бе заселил, принуждавайки го да бяга във все по-далечни земи. През последната година и половина обаче, откакто бе пристигнал в Десетте града, не се бе сещал за този израз. Ръката на пашата може и да беше дълга, но това гранично поселище, разположено насред най-негостоприемната и дива местност, която човек може да си представи, бе твърде отдалечено дори и за нея и Риджис се чувстваше съвсем сигурен в безопасността на новото си убежище. А и пари имаше тук — всеки достатъчно сръчен и талантлив, за да се занимава с резба, всеки, който можеше да превърне подобните на слонова кост кости на пъстървата в произведения на изкуството, можеше да си живее прекрасно, без да полага особени усилия.

Напоследък сувенирите от Десетте града се бяха превърнали в последния писък на модата в южните градове, та Риджис възнамеряваше да се отърве от обичайната си летаргия и да превърне новия си занаят в процъфтяваща търговия.

Някой ден.

Дризт До’Урден вървеше безшумно, а ниските му, меки ботуши едва-едва раздвижваха прахта по пътя. Беше нахлупил качулката на кафявото си наметало плътно над снежнобелите вълни на косата си и се движеше с такава лекота и изящество, че ако някой го зърнеше, би го помислил за зрителна измама, родена от кафявото море на тундрата.

Елфът на мрака се загърна още по-плътно с наметката си. Под слънчевите лъчи той се чувстваше така уязвим, както някой човек би се чувствал в тъмата на нощта. Повече от половин век живот дълбоко в недрата на земята не можеше да се заличи така лесно от няколко години живот на слънчевата й повърхност. И досега слънчевата светлина го изтощаваше и замайваше.

Но Дризт беше пътувал през цялата нощ и сега трябваше да продължи. Не стига, че вече закъсняваше за срещата си с Бруенор в долината, където живееше джуджето, ами бе видял и предостатъчно предупредителни знаци. Северните елени бяха тръгнали на югоизток, към морето, както правеха всяка есен, но този път нямаше хора, които да ги следват. Пещерите на север от Десетте града, в които варварите винаги спираха, когато се завръщаха в тундрата, сега даже не бяха заредени с провизиите, необходими на племената за дългия път. Дризт много добре разбираше какво означава това. Животът на варварите зависеше от стадата на северните елени. Това, че бяха изоставили традиционния си начин на живот беше повод за сериозна тревога.

А Дризт беше чул и бойните барабани.

Едва доловимия им тътен се носеше над пустата равнина като далечен гръм и само варварите разбираха какво точно казват. Но Дризт знаеше какво вещаят. Той много добре знаеше колко е полезно да познаваш навиците и на приятелите, и на враговете си и често бе използвал умението си да се промъква незабелязано, за да наблюдава всекидневните занимания и обичаи на варварите, гордите обитатели на Долината.