Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Елделук, Дендибар Шарения и останалите казваха така.

— Свърши ли работата? — попита широкоплещестият мъж, щом Кесел се появи в малката уличка, където се бяха уговорили да се срещнат.

Кесел кимна нетърпеливо:

— Червеният магьосник от Лускан няма да прави повече магии! — възкликна той твърде силно, което не се понрави на другите заговорници.

— Говори тихо, глупако! — нареди с обичайния си монотонен глас Дендибар Шарения, крехък на вид мъж, който се бе спотаил в сенките на уличката. Дендибар почти не говореше, а в редките случаи, когато го правеше, никога не показваше каквито и да било чувства. Той вечно се криеше под ниско прихлупената качулка на наметалото си. У Дендибар имаше нещо студено и то смущаваше повечето хора, които го срещаха. И макар че от магьосниците, които бяха изминали четиристотин мили, за да дойдат в Десетте града, беше най-дребен и съвсем не беше внушителен, именно той всяваше най-много страх у Кесел.

— Моркай Червения, бившият ми учител, е мъртъв — повтори Кесел, този път по-тихо.

— Акар Кесел, известен от днес като Акар Червения, става член на гилдията на магьосниците в Лускан.

— Успокой се, приятелю — рече Елделук, като постави ръка върху неспокойно потръпващото рамо на Кесел.

— Ще има време и за истинско посвещаване, когато се върнем в града — продължи той, като в същото време се подсмихна и намигна на Дендибар без Кесел да го види.

Мислите на Акар препускаха бясно, пред очите му прелитаха многобройните облаги, които предстоящото назначение щеше да му донесе. Никога вече нямаше да му се налага да търпи подигравките на останалите чираци — момчета много по-млади от него, който пълзеше така бавно нагоре в йерархията на гилдията. Сега вече ще трябва да го уважават, дори и онези, които го бяха надминали още в първите му години като чирак и бяха станали магьосници.

Ала докато умът му прехвърляше всяка подробност от дните, които го очакваха, сияещото лице на Кесел внезапно посивя. Той се обърна рязко към човека до себе си, с напрегнатото изражение на човек, току-що открил ужасяваща грешка. Елделук и неколцина други се размърдаха неспокойно. Те много добре разбираха какви щяха да бъдат последиците, ако Главният чародей на Домовата кула на мистиците научеше някога за това убийство.

— А мантията? — попита Кесел. — Трябваше ли да донеса червената мантия?

Елделук не можа да сподави облекчения си смях, но Кесел го прие като успокояващ жест от страна на новия му приятел.

„Трябваше да се досетя, че нещо толкова обикновено ще го хвърли в паника“, каза си Елделук, но на глас отговори:

— Не се бой за това. Мантии в Кулата колкото щеш. Пък и, съгласи се, съмнително ще изглежда да се появиш на вратата на Главния чародей и да поискаш мястото на Моркай Червения, облечен в същата дреха, която магьосникът е носел, когато е бил убит.

Кесел помисли за момент и се съгласи.

— А може би — продължи Елделук — ти въобще не трябва да носиш червената мантия.

Кесел ужасено присви очи. Старата му несигурност, която го бе преследвала през целия му живот още от детските му години, започна да се надига в него. Какво говореше Елделук? Нима щяха да размислят и да не му дадат мястото, което честно си беше заслужил.

Елделук искаше просто да подразни Кесел с двусмислената си забележка, но не му се щеше да го тласне към съмнения — това би било опасно. Намигна отново на Дендибар, който вътрешно се наслаждаваше на играта, после отговори на неизречения въпрос на нещастника:

— Имах предвид, че може би друг цвят би ти подхождал повече. Синьото например ще отива на очите ти.

Кесел се изсмя облекчено:

— Навярно — съгласи се той, а пръстите му нервно потръпваха.

Дендибар внезапно се отегчи от този фарс и направи знак на широкоплещестия си придружител да ги отърве от жалкия досадник.

Елделук покорно поведе Кесел по уличката.

— Върни се в конюшните — нареди му той — и кажи на собственика, че магьосниците ще заминат за Лускан още тази нощ.

— Ами тялото?

— Остави го — със зла усмивка отвърна Елделук. — Онази колиба я пазят за пътуващи търговци и сановници от Юга. Най-вероятно ще си остане празна до следващото лято. Едно убийство повече в тази част на света няма да предизвика особено безпокойство, а дори и добрите хорица от Източния пристан да успеят да разтълкуват какво в действителност се е случило, бъди сигурен, че ще бъдат достатъчно разумни, за да гледат собствената си работа и да оставят проблемите на магьосниците на самите магьосниците.