Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Нови и нови светлини започнаха да искрят във вътрешността на стените на кулата. Те ту се изкачваха нагоре, ту се спускаха надолу, извиваха се около нея, сякаш изпълняваха някакъв странен, необуздан танц, с който искаха да се освободят. Все по-нависоко се издигаха цветните лъчи, докато най-сетне достигнаха острия връх на Кришал Тирит. Засиял, сякаш подпален, той премина през всички цветове, докато накрая заблестя в бяло, толкова ярко, че засенчваше самото слънце.

Кесел нададе екзалтиран вик.

Огънят най-сетне бе освободен.

От върха на кулата излетя тънък, изпепеляващ лъч и се насочи на север, към злочестия Таргос. Върху високите стени на града имаше много хора, макар че кулата се намираше на много по-голямо разстояние, отколкото от Брин Шандер и за таргосци не бе нищо повече от светло петънце в далечната равнина. Те нямаха никаква представа какво се случва под стените на престолния град, ала прекрасно видяха огнения лъч, който се понесе към тях.

Само че вече бе твърде късно.

Гневът на Акар Кесел с тътен връхлетя гордия Таргос, покосявайки всичко по пътя си. Навсякъде, откъдето минеше огнената стихия, избухваха пожари. Хората, които имаха нещастието да се окажат на пътя й, дори не успяха да извикат, преди буквално да бъдат стопени. Тези, които оцеляха при първата огнена вълна, жени, деца и мъже, калени от суровия живот в Долината, хора, които неведнъж храбро бяха гледали смъртта в очите — всички като един закрещяха от ужас. Писъците им се разнесоха над езерото и достигнаха Самотната кория и Бремен, достигнаха до възторжените гоблини в Термалайн, стигнаха и до ушите на ужасените жители на Брин Шандер.

Кесел махна с ръка и промени ъгъла на огъня — искаше да изпепели целия Таргос. Скоро всички по-големи постройки в града горяха, по улиците лежаха стотици трупове. Тези, които още бяха живи, се търкаляха по земята в отчаян опит да потушат пламъците, които изгаряха телата им, или безпомощно се бореха макар и за една-единствена глътка въздух, която да прогони черния пушек от давещите се дробове.

Кесел се наслаждаваше на разрухата, която бе предизвикал.

Внезапно обаче го полазиха тръпки. Самата кула сякаш потръпна. Магьосникът стисна Креншинибон, скрит в гънките на мантията му и разбра, че бе тласнал отломъка отвъд предела на силите му.

В сърцето на Гръбнака на света, първата кула, която Кесел бе издигнал, рухна. Далеч от Брин Шандер, втората кула, която магьосникът бе издигнал сред откритата тундра, също се превърна в купчина отломки. Кристалът бе свил границите, над които се простираше мощта му, унищожавайки копията, които изсмукваха силите му.

Кесел също бе изтощен от усилието. Светлините в единствената оцеляла кула започнаха да се успокояват и да отслабват. Огненият лъч потрепера и угасна.

Ала смъртоносната му задача бе изпълнена.

Когато нашествениците се появиха за първи път, Кемп и останалите горди водачи на Таргос бяха обещали на народа си, че ще защитават града докато не падне и последният воин. Сега дори и упоритият представител разбра, че не им остава друго, освен да бягат. За щастие самият град — този, който бе поел удара на кеселовата ярост — се намираше върху малко възвишение, което гледаше към защитения залив. Лодките им бяха непокътнати. В пристанището се намираха и бездомните вече рибари от Термалайн. Веднага щом осъзнаха мащабите на чудовищната разруха, която бе сполетяла града, те започнаха да се подготвят за неизбежната поява на новите бегълци. По-голямата част от лодките и на двата града се отправиха към вътрешността на езерото, за да спасят платната от горящите отломъци и искри, които вятърът носеше. Няколко съда останаха в пристанището въпреки опасността — трябваше да спасят всички, които макар и късно потърсеха помощ там.

Хората в Брин Шандер ридаеха при звука на предсмъртните писъци и стонове на умиращите си братя в Таргос. Само Касиус, обсебен от мисълта да открие и разбере слабостта, която Кесел току-що им бе разкрил, нямаше време за сълзи. От виковете на умиращите таргосци го болеше също така силно, както и всички останали в града, ала гордият представител на Брин Шандер нямаше намерение да показва и най-малката слабост пред безумния Кесел. Затова вместо болката, която го разкъсваше, на лицето му се четеше само свирепа ярост.

Кесел се разсмя.

— Не се цупи, бедни Касиус — подразни го магьосникът, — не ти подхожда!

— Ти си едно жалко псе! — не му остана длъжен Гленсатер. — А непослушните кучета заслужават камшик!