Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Отговарят ми! — радостно се провикна съгледвачът.

— Къде са сега? — развълнувано възкликна Брент.

— На източния бряг. Напуснали са градовете си, знаят, че без крепостни стени не могат да ги защитят. Гоблините още не са стигнали до тяхното езеро, но представителите на двата града са решили, че там ще са в по-голяма безопасност докато нашествениците не си заминат.

— Не спирай да поддържаш връзка с тях! — нареди Брент. — Съобщи ми веднага, щом научиш нещо ново!

— Докато нашествениците не си заминат? — невярващ на ушите си повтори Шермонт и се приближи до Брент.

— Глупава наивност, така е — съгласи се представителят на Каер Диневал. — Ала се радвам, че братята ни от Аленото езеро са живи.

— Ще идем ли при тях? Може да обединим силите си.

— Още не — отвърна Брент. — Страхувам се, че ще бъдем твърде уязвими в откритата местност, която разделя езерата. Трябва да знаем повече, преди да предприемем каквото и да било. Непрекъснато трябва да поддържаме връзка между двете езера. Събери доброволци, които да носят съобщенията ни до Аленото езеро.

— Ще ги изпратя незабавно! — Шермонт отиде да подбере вестоносци.

Брент кимна и обърна поглед към стълбовете дим, които се издигаха над тлеещия му град.

— Трябва да знаем повече… — повтори на себе си той.

По-късно същия ден нови доброволци се отправиха по опасните пътища на запад, за да се опитат да научат какво става в Брин Шандер.

Вярно бе, че досега Шермонт и Брент се справяха чудесно и сред хората им не бе настанала паника, ала въпреки прекрасната организация, която бяха въвели, първоначалният шок от внезапното смъртоносно нападение бе потопил оцелелите в пълно отчаяние. Единственото изключение бе Йенсин Брент. Представителят на Каер Диневал беше храбър воин, който отказваше да се предаде, докато последният дъх все още не е напуснал тялото му. Той се движеше край лодките на хората си и повдигаше духа им, като говореше за отмъщението, което щяха да стоварят върху Кесел.

Сега, изправен на флагманския кораб, Брент се взираше на запад и чакаше. Най-сетне, късно следобед, чу вика, който бе чакал и за който се бе молил:

— Държи се! — като обезумял се провикна съгледвачът от върха на мачтата, когато видя сигнала. — Брин Шандер още се държи!

Надеждата като че ли започна да заменя отчаянието, което цареше до този момент. Злочестата група бездомни жертви започнаха да се изпълват с желание за разплата. Към Езерото на алените води потеглиха нови вестоносци с вестта, че победата на Кесел все още не е пълна.

Скоро и на двете езера започнаха да отделят воините от обикновените хора. Жените и децата бяха качени на най-тежките и бавни съдове, докато всички мъже, които можеха да се бият, се прехвърлиха върху най-маневрените и бързи лодки. Превърнатите по този начин в бойни кораби лодки бяха закотвени най-далеч от брега, така че при нужда да могат незабавно да излязат в открити води. Платната им бяха проверени и затегнати — трябваше да са готови за мига, в който щяха да се понесат по водите на двете езера, отнасяйки храбрите си екипажи на война.

Или, както казваше Йенсин Брент, „отнасяйки храбрите си екипажи към победа!“

Когато уловиха сигнала от югозападния бряг на езерото Диншиър, Риджис отново се бе присъединил към Касиус. Полуръстът бе прекарал цялата нощ и по-голямата част от деня в сън — щом щеше да умира, това спокойно можеше да стане и докато правеше най-любимото си нещо на този свят. Ето защо остана твърде изненадан, когато най-сетне се събуди от това, което бе очаквал да се превърне във вечния му сън.

Касиус обаче вече гледаше малко по-различно на нещата. Бе съставил дълъг списък с възможни слаби страни на непокорната армия на Кесел: орките тормозеха гоблините, великаните тормозеха и орките, и гоблините. Само ако можеше да намери начин да удържат града достатъчно дълго, за да може очевидната неприязън, която цареше между воините на Кесел да вземе своето…

Точно тогава дойде сигналът от Диншиър, скоро го последва и Езерото на Алените води и у Касиус затрептя надеждата, че войската на магьосника може и да се разпадне, а Десетте града — да оцелеят.

В този миг Кесел се появи с гръм и трясък и крехката надежда на Касиус помръкна.

Всичко започна с това, че от единия край на стъклената стена в основата на Кришал Тирит внезапно тръгна ивица алена светлина. Почти веднага, в другия край затуптя още една ивица, този път синя. Двата лъча бавно обвиха основата на кулата, за миг засияха в зелено, когато се срещнаха, после отново се разделиха и продължиха по пътя си. Всички, които видяха омагьосващото зрелище, останаха по местата си, уплашено вперили поглед в кулата. Никой не знаеше какво ще да последва, ала всички бяха сигурни в едно — предстоеше им да видят демонстрация на огромното могъщество на Кесел.