Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала дори в часовете, които бе прекарал в онзи съзерцателен унес, който елфите наричат сън, Дризт не беше бездействал. Елфът се бе завърнал далеч назад, в спомените си от подземното царство на своя народ, за да потърси в мрака на онези дни едно познато усещане, мощно присъствие, което някога бе познавал. Макар че предишния ден не бе успял да се приближи твърде много до демона, нещо у чудовището бе събудило отдавна забравен спомен от най-ранните му години.

Когато се движеха из Материалната равнина, съществата от долните равнини неминуемо бяха обгърнати от силно, чуждо за смъртните хора, излъчване. Елфите на мрака, повече от всяка друга раса, се бяха научили да разпознават и разбират това излъчване. Дризт разбра не само към коя раса принадлежи този демон. Знаеше, че преди много години същото това чудовище бе служило на неговия народ в Мензоберанзан.

— Ерту — прошепна Дризт, бродейки из спомените си.

Сега знаеше истинското име на демона и той трябваше да се отзове на призива му.

Отне му около един час да открие подходящо място, където да призове демона и още няколко, за да подготви местността. Целта на Дризт бе да отнеме колкото се може повече от преимуществата на Ерту — най-вече възможността за бягство и надмощието, което му даваше огромният му ръст. Все пак, елфът силно се надяваше, че няма да се стигне до двубой. Всички, които познаваха Дризт, го смятаха за дързък, понякога дори безразсъден, ала това беше срещу смъртни врагове, които се бояха от болезненото ужилване на свирепите му ятагани. Само че демоните и особено такива огромни чудовища, каквото беше Ерту, бяха съвсем друго нещо. В онези отдавна отминали години в подземното царство Дризт неведнъж бе виждал на какво бяха способни в яростта си. Виждал бе как под хищническите им ръце рухват сгради и как огромни камъни стават на прах. Виждал бе как могъщи човешки воини нанасят на демоните удари, които биха повалили и най-ужасяващия великан, само за да разберат в последните си мигове, че оръжията им са безполезни срещу мощта на съществата от долните равнини.

Обикновено Елфите на мрака се справяха по-добре с такива чудовища. Всъщност, демоните дори ги уважаваха. Тези същества често се съюзяваха с Мрачните елфи, понякога даже им служеха — могъщите оръжия и магии, които елфите владееха, ги плашеха. Ала това бе там, в подземното царство, където самите камъни, със своята свръхестествена мощ, вливаха в оръжията на изкусните елфически майстори загадъчна и могъща магия. Дризт вече не притежаваше оръжия от родните си земи. Магията им не издържаше ярката светлина и макар да се бе опитал да ги предпази от лъчите на слънцето, всички те бяха станали безполезни малко след като дойде на повърхността. Съмняваше се дали ятаганите, които носеше сега, изобщо биха могли да наранят Ерту. А дори и да го направеха, могъщи демони като него не можеха да бъдат унищожени далеч от родните си равнини. Ако все пак се стигнеше до двубой, елфът можеше да се надява най-много да прогони чудовището от Материалната равнина за едно столетие.

Не, Дризт изобщо не възнамеряваше да се бие.

И все пак трябваше да предприеме нещо срещу магьосника, който заплашваше градовете. Целта му сега бе да се опита да открие някаква слабост на Кесел и смяташе да го направи с измама. Разчиташе на това, че Ерту все още си спомня достатъчно за Мрачните елфи, та историята му да прозвучи достоверно. От друга страна, Дризт искрено се надяваше, че демонът все пак е позабравил доста от престоя си в Мензоберанзан, за да не разкрие начаса съшитите му с бели конци лъжи.

Мястото, което избра за срещата, бе една закътана долчинка, скрита встрани от скалистото лице на планината. По-голямата част от него бе покрита с нещо като покрив, образуван от надвиснали скали и макар че другата част бе открита, цялата долина бе скрита от погледа на Кришал Тирит. С помощта на камата си Дризт изрисува стените и пода на своеобразната пещера с руни, които трябваше да го защитят. Много отдавна не бе виждал тези символи, годините бяха замъглили точните им очертания и елфът прекрасно знаеше, че знаците, които рисува, съвсем не бяха съвършени. Знаеше също така, че ако Ерту се нахвърли върху него, ще се нуждае от абсолютно всичко, което би могло да му даде дори и най-слаба защита.

Когато най-сетне приключи, Дризт седна на земята с кръстосани крака и извади малката статуетка, която носеше в раницата си. Гуенивар щеше да бъде прекрасно изпитание за силата на руните, които бе издълбал.