Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Само че Ерту никога не бе гледал на Елфите на мрака като на врагове и освен това отдавна вече бе започнал да презира нескопосния магьосник. Може би един съюз между него и елфическите властелини щеше да бъде от полза и за двете страни.

— Кажи ми, несравними повелителю на разрухата — настоя Дризт. — Креншинибон в опасност ли е?

— Ха? — изсумтя демонът. — Дори и кулата, която е само отражение на мощта на Креншинибон, е непробиваема. Тя поглъща мощта на всяко нападение, насочено срещу огледалните й стени и я обръща срещу нападателите си. Единствено туптящият кристал, сърцето на Кришал Тирит, е уязвим. А той е скрит на сигурно място.

— Вътре?

— Разбира се.

— Ами ако някой успее да проникне в кулата? — упорстваше Дризт. — Достатъчно добре ли е защитено сърцето й?

— Невъзможно! — отсече демонът. — Освен ако някой дух не служи на простите рибари от Десетте града. Или някой жрец, или пък могъщ магьосник, който владее изкуството да разкрива онова, което е скрито за очите на простосмъртните. Господарите ти положително знаят, че входът на Кришал Тирит е невидим за очите на съществата, населяващи равнината, върху която е издигната в момента. Никое същество от Материалната равнина, дори и твоята раса, не е в състояние да проникне в кулата.

— Но… — нетърпеливо продължаваше Дризт.

Ерту го прекъсна:

— Дори и ако въпреки това, някой съумее да открие вратата — изръмжа той, — ще му се наложи да мине покрай мен. А и силата на Кесел във вътрешността на кулата наистина е значителна. Магьосникът се е превърнал в придатък на самия Креншинибон, живо оръдие за необхватната мощ на кристалния отломък. Сърцето е отвъд пресечната точка на силата на Кесел и мощта на кулата и продължава до самия връх, където…

Демонът внезапно млъкна, обзет от подозрение. Ако елфическите властелини се интересуваха от Креншинибон, не трябваше ли да знаят повече за слабите и силните му страни?

И в този миг Ерту разбра грешката си. Отново измери Дризт с поглед, ала този път го гледаше с други очи. Когато за първи път го видя, бе толкова изумен да се натъкне на Елф на мрака в тази част на света, че единственото, което търсеше, бе някакъв признак, който да му подскаже дали Дризт наистина принадлежи към расата на Мрачните. Опитал се бе да открие нещо, което да го издаде, в случай, че чертите му на Мрачен елф бяха просто зрителна измама, хитра и лесна магийка за промяна на външния вид, която бе по силите дори и на някой не особено могъщ магьосник.

Когато се убеди, че пред него наистина стои Мрачен елф, Ерту лесно повярва в историята на Дризт — всичко се връзваше прекрасно с онова, което знаеше за нравите на Мрачните.

Сега обаче демонът се вгледа и в останалите подробности — вещите, които елфът носеше у себе си, както и мястото, което бе избрал за срещата. Никое от нещата, които Дризт притежаваше, нито дори оръжията на кръста му, не излъчваше специфичната магическа мощ на подземния свят. А може би елфическите властелини бяха дали на съгледвача си други, пригодени само за повърхността, оръжия? От онова, което бе научил за Елфите на мрака по време на дългите години, които бе прекарал в тяхна служба, Ерту знаеше, че това е напълно възможно.

Ала творенията на хаоса оцеляваха, само защото не се доверяваха на никого.

Демонът все така не отделяше пронизващ поглед от елфа. Единственото, което свързваше Дризт с расата му, бе изящната сребърна верижка, висяща на врата му — украшение, което бе често срещано сред Елфите на мрака и където те обикновено носеха малки кесийки със злато. Когато се вгледа още по-внимателно, Ерту видя още една верижка, по-тънка от първата, която се виеше около първото украшение и се скриваше в дрехите на елфа, образувайки едва забележима гънка.

Необичайно, помисли си демонът. Дали пък изящното украшение нямаше да издаде нещо за притежателя си? Ерту протегна ръка към верижката и като изрече някакво заклинание, вдигна пръста си право нагоре.

Дризт потръпна, когато усети как малката фигурка се плъзва изпод дрехата и пада върху гърдите му, открита за очите на демона.

Злата усмивка на Ерту стана още по-широка, той вече нямаше очи, а само две цепки, през които проблясваше злокобен червен пламък.

— Доста необичаен избор за един Елф на мрака — подигравателно просъска той. — Очаквах да видя образа на Лолт, демоничната кралица на твоя народ. Това никак няма да й се понрави!

Изведнъж, като дошли от нищото, в ръцете на звяра се появиха огромен камшик и жесток, назъбен меч.