Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Дризт трескаво започна да прехвърля най-различни истории в ума си, търсейки някоя лъжа, която да се стори достатъчно убедителна на демона. Елфът тръсна глава — нямаше да лъже! Нямаше да опозори своята богиня!

На сребърната верижка висеше подарък от Риджис, саморъчно издялан от него от костите на една от малкото пъстърви, които полуръстът бе хванал. Дризт бе дълбоко трогнат, когато Риджис му го подари и смяташе, че това бе най-красивата резба, излизала някога изпод ръцете на приятеля му. С изящните си линии и преливащи сенки, това бе истинско произведение на изкуството.

На дългата сребърна верижка висеше бяла глава на еднорог, символът на богинята Миелики.

— Кой си ти, елфе? — с повелителен тон запита Ерту.

Демонът вече знаеше, че ще му се наложи да убие Дризт, но необичайната среща го бе заинтригувала. Мрачен елф, който служеше на Горската богиня? А на всичкото отгоре живее на повърхността! Много Мрачни елфи бе срещал Ерту през живота си, ала никога не бе чул някой от тях да се откаже от жестоките обичаи на народа си. Хладнокръвни убийци — всички до един — които бяха научили дори него, могъщия демон на хаоса, на някоя и друга тънкост в мъченията — това бяха те.

— Аз съм Дризт До’Урден, това е вярно — спокойно отвърна той. — Онзи, който се отрече от дома на Даермон Н’а’сшезбаернон!

Сега, когато бе приел извън всякакво съмнение, че ще му се наложи да се бие с чудовището, елфът вече не изпитваше никакъв страх. Обзе го спокойствието на кален в безброй битки воин, той бе готов да се възползва от всяка възможност, която му се изпречеше.

— Скиталец в служба на Гваерон Уиндстром, слуга на богинята Миелики — рече Дризт и се поклони ниско.

Когато се изправи, в ръцете си държеше двата ятагана.

— Трябва да те спра, изчадие на най-черното зло — заяви той — и да те пратя обратно в нищото на бездънната Бездна! В тази равнина няма място за звяр като теб!

— Безумецо! — изсмя се демонът. — Отказал си се от своя народ и въпреки всичко вярваш, че можеш да ме победиш!

От камъните около Ерту бликна изпепеляващ огън.

— От уважение към расата ти щях да бъда милостив и да те убия бързо, с един удар на оръжието си. Ала гордостта ти заслужава наказание. Ще те накарам да се молиш за собствената си смърт! Ела, опитай прегръдката на моя огън!

Жегата на демонските пламъци почти повали Дризт, ярката им светлина така изгаряше чувствителните му очи, че вече не виждаше противника си, а само неясна, мъглива сянка в дъното на пещерата. Успя да види как от ръката на чудовището се разлива тъмнина и разбра, че Ерту бе вдигнал страховития си меч. Дризт се дръпна, за да избегне жестокия удар, ала демонът внезапно залитна и нададе яростен рев.

Гуенивар се бе вкопчила във вдигнатата му ръка.

Протегнал крайник далеч от тялото си, огромният демон притисна пантерата към скалата, като се опитваше да не й позволи да забие зъбите си в някоя жизненоважна част от тялото му. Впила нокти и зъби в чудовищната ръка, Гуенивар разкъсваше плътта й.

Ерту сви лице от болка, ала реши да се разправи с котката по-късно. Най-важен си оставаше елфът. Демонът нееднократно бе виждал Мрачните да погубват враговете си с безбройни хитрости и магии и знаеше, че трябва да бъде нащрек.

Дългият камшик се уви около краката на Дризт и той, все още замаян от внезапната ярка светлина, която бе поразила очите му, не можа нито да отскочи встрани, нито да отбие удара. Ерту рязко дръпна дръжката на бича си и повали елфа на земята.

Пронизваща болка плъзна по краката на Дризт, а свирепият удар о твърдата скала при падането му, го остави без дъх. Знаеше, че трябва да действа светкавично, но заслепяващата светлина и внезапният удар на демона, го бяха замаяли. Усети, че влачат тялото му, почувства как горещината става все по-силна и по-силна. Успя да привдигне глава и видя, че огънят на чудовището обгръща краката му, все още обвити от жестокия камшик.

— Сега вече с мен е свършено — безстрастно констатира той.

Ала краката му не пламнаха.

Жадуващ да чуе агонизиращите писъци на безпомощната си жертва, Ерту дръпна още по-силно камшика и огънят обгърна цялото тяло на елфа. Въпреки това, Дризт не чувстваше болка, само лека топлина.

И тогава, изсъсквайки за последен път, сякаш и те не разбираха какво става, пламъците потрепнаха и угаснаха.

Никой от двамата противници не знаеше какво се бе случило току-що, но и двамата бяха сигурни, че другият го бе направил.

Ерту светкавично нанесе втори удар. Демонът стовари тежкия си крак върху гърдите на падналия елф и го притисна към твърдия камък. Ятаганът на Дризт отчаяно се впи в чудовищния крак, ала се оказа безсилен срещу съществото от Бездната.