Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Елфът извади и втория си ятаган, онзи, който бе взел от пещерата на дракона.

С яростен съсък, сякаш леденостудена вода бе заляла буен пламък, острието прониза коляното на демона. Щом докосна плътта на чудовището, дръжката на оръжието се нажежи, опарвайки ръката на елфа. После изведнъж стана леденостудена, сякаш искаше да угаси жарта, която даваше живот на Ерту, със своя мраз. Сега Дризт разбра защо пламъкът на демона не го бе изгорил.

Изумен, демонът нададе агонизиращ вик. Никога досега не му бяха нанасяли такъв удар! Олюлявайки се, чудовището се отдръпна и докато се опитваше да избяга от пронизващата болка, повлече след себе си Дризт, който с всички сили се бе вкопчил в ятагана. Толкова силно се мяташе обезумелият от болката демон, че Гуенивар отхвръкна от ръката му и се строполи върху коравите скали.

Не вярвайки на очите си, Дризт се втренчи в раната на Ерту. От дупката в коляното му излизаше пара, краищата на раната се покриха със скреж.

Ала ударът омаломощи и елфа. В битката си с могъщия демон, ятаганът бе изчерпил силата на Повелителя си, въвличайки го в двубоя с огненото чудовище.

Сега Дризт бе толкова изтощен, че не можеше да стои на краката си. Въпреки това той скочи към врага си, сякаш самият ятаган, жаден за победа, го теглеше напред.

Изходът на пещерата бе твърде тесен. Ерту не можеше нито да излезе навън, нито да избегне удара.

Ятаганът се впи в корема на демона.

Мощният взрив, който избухна, когато острието прониза самата сърцевина на живота на Ерту, изсмука силата на Дризт и го запрати назад. Елфът се строполи върху твърдите скали, неспособен да се изправи, ала напрягайки всичките си сили, той успя да запази съзнание — ужасяващата битка все още бушуваше в другия край на пещерата.

Ерту успя да достигне издатината, зад която се бе скрила по-рано Гуенивар. Залиташе и едва се държеше на краката си, но въпреки това се мъчеше да разпери крилата си. Те обаче безпомощно увисваха всеки път, когато се опиташе да ги повдигне. Ятаганът вече сияеше с бяла светлина, мощта, която се криеше в него, пулсираше в сърцевината му и го тласкаше все по-навътре. Демонът не можеше да издържи болката от допира дори на дръжката му, не можеше даже да го извади от челото си. И така, магическото острие остана в тялото му, гасейки огъня, който бе създадено да потушава.

Ерту разбра, че бе проявил небрежност, прекалено уверен в силите си и в способността си да убие всеки смъртен в двубой. Дори и не беше предположил, че може да се изправи срещу такова оръжие, никога досега не бе чувал за нещо подобно на жестокото острие, което сега изпиваше и последните му сили.

От разпорения му корем излезе пара и обви двамата противници.

— Успя да ме изпратиш отново в Бездната, подли елфе! — изплю се той срещу Дризт.

Слисан, елфът гледаше как бялата светлина на ятагана му става все по-силна, докато мракът на демона намалява с всеки изминал миг.

— Сто години, елфе! — извика Ерту. — Не е кой знае колко за нашите раси!

Парата все така се сгъстяваше, а сянката на чудовището се топеше все по-бързо и по-бързо.

— Сто години, Дризт До’Урден! — долетя гласът на Ерту от много далеч. — Пази се тогава! Ерту няма да бъде много далеч от теб!

Парата се изви във въздуха и изчезна. Последният звук, който Дризт чу, бе изтракването на железния ятаган, когато падна на скалата до него.

Начело на масата в набързо построената Зала на медовината, Уолфгар се облегна, потропвайки нервно с крак — цялото това бавене, което спазването на всички обичаи предизвикваше, го притесняваше. Чувстваше, че хората му вече трябваше да са потеглили, но именно възстановяването на традиционните ритуали и празненства, го отделяха — и издигаха — над тиранина Хийфстааг в очите на недоверчивите, вечно подозрителни варвари.

В края на краищата, Уолфгар се бе завърнал сред тях след петгодишно отсъствие и бе предизвикал техния крал (на когото се подчиняваха вече години наред) на двубой. Само ден по-късно бе спечелил короната, а още един ден след това върху трона на Лоса се възкачи крал Уолфгар.

Уолфгар бе категоричен, че в неговото царуване — а той бе твърдо решен то да не продължи дълго — нямаше да се използват потисническите методи и заплахите, с които бе изпълнено времето на предшественика му. Смяташе да помоли воините от събралите се племена да го последват в битката. Нямаше да им заповяда да го направят, защото знаеше, че това, което ръководи варварските бойци, е преди всичко гордостта. Лишени от достойнството си, когато Хийфстааг бе отхвърлил независимостта на кралете на отделните племена, в битка воините нямаше да бъдат по-добри от най-обикновени хора. Уолфгар прекрасно знаеше, че за да се надяват на какъвто и да било успех срещу многократно превъзхождащата ги по численост армия на Кесел, варварите трябваше да си възвърнат потъпканата гордост.