Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Пантерата светкавично се отзова на повика му. Застанала на прага на пещерата, котката бързо обходи мястото с поглед, търсейки опасността, която заплашва господаря й и като не видя нищо, любопитно го погледна.

— Ела при мен! — повика я той и помаха с ръка.

Пантерата се насочи съм него, но рязко спря, сякаш на пътя й се бе изпречила невидима стена. Дризт облекчено въздъхна, когато видя, че символите му даваха поне малко магическа защита. Увереността му значително нарасна, макар да знаеше, че демонът щеше да се окаже много по-голямо — най-вероятно, прекалено голямо — изпитание за силата на руните.

Гуенивар сниши глава, опитвайки се да разбере какво я бе спряло. Съпротивата, която бе усетила не бе много силна, ала това, че господарят й я викаше и същевременно я отблъскваше, объркваше магическото животно. Замисли се дали да не събере цялата си сила и да прекоси слабото препятствие, но господарят й изглеждаше толкова доволен от това, че бе успял да я възпре, че Гуенивар остана на мястото си и зачака.

Дризт внимателно огледа долчинката, търсейки най-подходящото място, където пантерата можеше да се скрие, за да изненада демона. Неголяма издатина в една от стените на пещерата близо до мястото, откъдето започваше своеобразният покрив, като че ли беше най-добре. Дризт каза на животното да се скрие там и да не напада преди да му даде знак. След това отново седна и се опита да се отпусне и да се съсредоточи върху последните си приготовления за срещата с демона.

Далеч от там, Ерту клечеше в един тъмен ъгъл в покоите на Акар Кесел и, както винаги, бдеше над глупавия магьосник, докато той се забавляваше с момичетата си. Всеки път, когато погледнеше към Повелителя на Креншинибон, в очите на Ерту пламваше люта ненавист. Този идиот замалко не бе провалил всичко с глупашката си демонстрация на сила този следобед. И сякаш това не стигаше, ами още повече бе изтощил отломъка, отказвайки да разруши двете кули, които бе оставил след себе си.

Мрачно задоволство бе изпълнило демона, когато Кесел се върна в Кришал Тирит и с помощта на магическите си огледала видя, че двете кули наистина бяха рухнали. Ерту неведнъж бе предупреждавал магьосника за опасността, която криеше издигането на трета кула. Само че слабохарактерният и горделив Кесел ставаше все по-упорит с напредването на войната и вече виждаше съветите на демона, та дори и на Креншинибон, като опит за подкопаване на собствената му абсолютна власт.

Така че когато чу призива на Дризт, Ерту му се подчини с готовност, дори с облекчение. В първия миг демонът не можа да повярва, че някой наистина го вика, ала при звука на името му, произнесено на висок глас в далечната долчинка, по гърба му плъзнаха тръпки. Не толкова ядосан, колкото заинтригуван от дързостта на неизвестния простосмъртен, който бе произнесъл името му, Ерту се измъкна от стаята на Кесел и излезе от Кришал Тирит.

В този миг зовът долетя отново, прорязвайки неспирния стон на вятъра, като огромна вълна, раздираща кристалната повърхност на малко езерце в безветрен ден.

Ерту разпери гигантските си криле и полетя на север, към онзи, който го бе призовал. Уплашени, гоблините побягнаха от мрака на демона. Толкова голям бе ужасът на съществото от Бездната, че дори и безлунната нощ изглеждаше светла в сравнение с катранената тъма, в която демонът потопяваше земите, над които минаваше.

Напрегнат, Дризт си пое дълбоко дъх. Усещаше съвсем ясно приближаването на чудовището, когато то се отклони от Бременския проход и се насочи към Грамадата на Келвин. Усетила злото същество, което идваше все по-близко, Гуенивар вдигна глава и изръмжа. После се сви колкото се може по-навътре зад издатината и зачака заповедите на господаря си, убедена, че безшумните й стъпки и умението да се крие, щяха да я предпазят дори от чувствителните сетива на демона.

Ерту кацна на издатината и прибра прилеповите си крила. Незабавно разбра откъде идва зовът и макар че трябваше да се свие почти надве, за да се промуши през входа на пещерата, връхлетя вътре, нетърпелив да задоволи любопитството си. След това щеше да има предостатъчно време да убие дръзкия глупак, който се бе осмелил да произнесе името му на глас.

Когато чудовището влезе и огромното му туловище изпълни онази част от пещерата, която се намираше извън пределите на малкото му убежище, Дризт призова всичките си сили, за да запази самообладание. Сега вече не можеше да се откаже от опасния си план. Вече не можеше да избяга.