Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала бойците на Бруенор също имаха свой — различен — план. Нямаха никакво намерение да се затворят в пещерите си преди да са отсекли поне няколко гоблинови глави или да са строшили краката на поне двама-трима великани.

Неколцина от брадатите воини се изкатериха до южния край на долината и когато видяха чудовищата на Кесел да се задават по пътя, започнаха да ги предизвикват, крещейки проклятия и подигравки. Не че имаше нужда от обидите. Орките и гоблините мразят джуджетата повече от всяка друга раса и при вида на Бруенор и бойците му, чудовищата на мига забравиха изричните заповеди на Кесел. Вечно жадни за джуджешка кръв, много от воините на магьосника се отделиха от редиците на черната войска.

Джуджетата ги оставиха да се приближат, подмамвайки ги с подигравки и когато чудовищата почти ги бяха достигнали, Бруенор и бойците му бързо се отдръпнаха от скалистия хребет и се спуснаха надолу.

— Елате да си поиграем, глупави псета! — злобно се изсмя Бойният чук и се втурна след воините си.

Докато се скриваше от погледа на преследвачите си, джуджето си играеше с някакво въженце — беше измислил една малка хитринка и сега гореше от желание да я изпробва.

Гоблините се втурнаха в скалистата долина и толкова много бяха презрените чудовища, че на всяко джудже се падаха по четири. С тях дойдоха и повече от двадесет свирепи людоеда.

С чудовищата и с тях беше свършено.

Джуджетата все така ги подмамваха след себе си, надолу през скалистата долина, към тесните, стръмни скали, които скриваха входовете на пещерите им. Мястото очевидно бе превъзходно за засада, но глупавите гоблини, освирепели при вида на най-върлите си врагове, не спряха и за миг, без изобщо да заподозрат каква опасност ги дебне.

Когато повечето от тях достигнаха стръмните скали, а останалите вече навлизаха в долината, враговете им задействаха първия си капан. Кати-Бри, въоръжена, но добре скрита в дъното на тунелите, дръпна един лост и задвижи приспособлението, издигнато в горната част на долината. Тонове камъни и чакъл затрополиха надолу и смазаха последните редици на нахлуващите чудовища. Малцината, които успяха да се спасят от каменната лавина, откриха, че пътят им назад бе отрязан от скалите и мъртвите тела на другарите им — нямаше къде да избягат.

Иззад близките скали засвистяха тетиви, изскочи един отряд джуджета и се нахвърли върху челните редици на гоблиновата войска.

Бруенор обаче не беше сред тях. Скрит по-напред по пътя на чудовищата, той гледаше как гоблините минават покрай него, без да го забележат. Лесно можеше да ги нападне, ала сега бе излязъл за по-едър дивеч — чакаше да се появят людоедите. Въженцето в ръцете му отдавна бе внимателно премерено и завързано. Надяна единия му край около кръста си, а другият завърза здраво за една скала. След това откачи от кръста си две бойни брадви.

Планът му бе рискован, може би най-опасното нещо, което бе опитвал през живота си. И все пак Бруенор изпитваше единствено приятна възбуда и когато най-сетне чу людоедите да се приближават, по лицето му се разля доволна усмивка. Едва сдържа смеха си, когато две от чудовищата преминаха по тясната пътечка, край която се бе скрил.

Бруенор изскочи иззад прикритието си и запрати двете брадви към главите на враговете си. Людоедите се приведоха и с лекота ги избегнаха. Ала те не знаеха, че тези удари целяха само да отклонят вниманието им.

В това нападение истинското оръжие на Бруенор щеше да бъде собственото му тяло.

Изненадани от внезапната поява на джуджето, двете чудовища загубиха равновесие при опита си да избегнат връхлитащите брадви. Всичко вървеше по план — людоедите все още не бяха успели да стъпят здраво на краката си, когато Бруенор с всичка сила се нахвърли върху един от тях, събаряйки го върху другаря му.

Вкопчени един в друг, тримата се претърколиха от тясната скала.

Един от людоедите успя да стовари огромната си ръка върху лицето на джуджето, но то здраво го захапа и чудовището светкавично го пусна. В продължение на един дълъг миг тримата летяха надолу, вече не отделни тела, а кълбо от размахани ръце и крака. В този миг въжето на Бруенор се опъна и го измъкна от прегръдката на людоедите.

— На добър час, момчета! — провикна се Бруенор след тях, когато въжето спря падането му. — И предайте много поздрави на скалите долу!

Въжето още се люлееше напред-назад и Бруенор успя да скочи върху една от близките скали, която водеше към мините. Безпомощните му жертви все още падаха надолу… към своята смърт. През цялото време гоблините, които идваха след людоедите, наблюдаваха онова, което ставаше пред очите им с нямо изумление. Сега най-сетне успяха да се съвземат от слисването си и веднага видяха прекрасната възможност, която им се откриваше — щяха да проникнат в пещерите на джуджетата, като се спуснат по въжето, което все още се полюляваше пред входа на една от тях. Един по един, те се заспускаха по него.