Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Годините на лов за Смразяващия вече бяха отминали. През малкото време, което бе прекарал буден, драконът бе сял смърт и разруха, будейки ужас навсякъде, където се появеше. Ала драконите, и особено белите, които живеят в постоянен студ, не са особено активни и понякога прекарват векове наред без да се хранят. Любовта, която изпитват към съкровищата си, може да ги поддържа безкрайно, а богатството на Смразяващия (макар и да не можеше да се сравнява с огромните купища злато на по-едрите сини и червени дракони, които обитават по-гъсто населени области) бе по-голямо от това на който и да било от драконите в тундрата.

Ако чудовището наистина искаше да се освободи от ледения си затвор, най-вероятно би могло да строши тавана на пещерата, ала то смяташе, че рискът е прекалено голям. И така, Смразяващият продължаваше да спи, броейки златото и скъпоценните си камъни насън. В един от онези сънища, които всички дракони намират за особено приятни.

Спящият червей дори не разбираше колко невнимателен бе станал. Не бе помръдвал десетилетия наред и огромното му туловище бе покрито с ледена обвивка, която ставаше все по-дебела и по-дебела, докато ледът най-сетне бе обгърнал цялото му тяло. Единствено около муцуната си имаше малко местенце, което студът не бе успял да покрие, благодарение на огнените искри, които изхвърчаха от големите ноздри при всяко вдишване и издишване.

И така, следвайки звука на похъркващия дракон, Уолфгар най-сетне стигна до бърлогата му.

Изпълнен със страхопочитание, младият варварин се спря на входа, когато видя великолепието на Смразяващия, засилвано още повече от кристалната му ледена обвивка. Из цялата пещера бяха разпръснати купища злато и скъпоценни камъни, покрити с лед, досущ като дракона, ала Уолфгар не можеше да откъсне очи от него. Никога преди не бе виждал такова великолепие, такава мощ!

Уверен, че чудовището е здраво приковано към земята от сковалия го лед, Уолфгар наведе главата на чука и се провикна:

— Добра среща, Ингелоакастимизилян!

Бледите, синкави очи внезапно се отвориха и дори леденият им воал не можа да скрие изпепеляващия огън, който гореше в тях. Под пронизващия им поглед Уолфгар не знаеше какво да каже, ала бързо се съвзе от първоначалната си уплаха и продължи:

— Аз съм воин на честта и няма да те погубя, когато не можеш да се защитиш — сухо се изсмя варваринът. — Ще се задоволя само да взема съкровището ти!

Току-що бе допуснал една огромна грешка.

Всеки по-опитен воин, пък бил той и най-доблестният рицар, щеше да пренебрегне повелите на честта, да приеме щастливата си съдба и да посече спящия звяр. Малцина смелчаги, дори и цял отряд, се бяха осмелявали да се бият в честен двубой с някой дракон, независимо от цвета му и бяха оцелявали, за да разкажат за подвига си.

Дори Смразяващия, в първия миг на ужас при вида на врага си, бе сметнал, че е безпомощен да се защити. Огромните мускули, отслабнали от дългото бездействие, не можеха да се преборят с тежестта и силата на ледената прегръдка. Ала когато Уолфгар спомена съкровището, червеят усети как из тялото му плъзва нова мощ и пропъжда и последните остатъци от съня и безсилието.

Гневът възвърна силите му и като напрегна мускулите си, той разчупи сковаващия го лед, запращайки огромни ледени късове из цялата пещера. Дори и Уолфгар не си бе представял такава мощ! Цялото ледено подземие затрепери, варваринът не успя да се задържи на хлъзгавия под и бе запратен на земята. В последния миг успя да се претърколи настрани и да избегне острия връх на една висулка, която се откъсна от тавана и се разби на пода.

Той се изправи бързо, ала когато се обърна, се озова лице в лице с бялата рогата глава, сведена ниско, за да се изравни с погледа му. Огромните крила на чудовището се разтвориха, запращайки и последните ледени парченца във въздуха, а злите сини очи се впиха в младия варварин.

Уолфгар отчаяно се огледа наоколо, търсейки начин за спасение. Помисли си дали да не хвърли Щитозъб, но веднага разбра, че само един удар дори на неговото могъщо оръжие, няма да бъде достатъчен за да убие огромния звяр. А след него щеше да дойде вледеняващият дъх на дракона.

Звярът също се чудеше. Ако използваше смразяващия си дъх, щеше да му се наложи да се примири с вкочаненото месо. Та той все пак бе дракон, ужасяващ червей и вярваше (най-вероятно с основание), че никой простосмъртен не може да му се противопостави. Ала този огромен човек и най-вече магическият му чук (драконът веднага бе надушил мощта на оръжието), го тревожеха. Именно предпазливостта бе запазила живота му през дългите векове и Смразяващият реши — няма да рискува да се бие с този човек.