Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Още на второто хвърляне успя да промуши куката през дупката и почувства как тя здраво се закачи за някакъв леден къс навън. Дризт се изкачи пръв — бяха му нужни само няколко минути, за да се изкатери до върха.

Уолфгар довърши каквото имаше в пещерата, напълни една торба със скъпоценности и всичко, което можеше да му потрябва, и тръгна след приятеля си. На варварина му беше много по-трудно да се изкачи по въжето, но с помощта на Дризт успя да стигне до върха преди залязващото слънце да се скрие зад хоризонта.

Прекараха нощта край езерото. Вечеряха с месото от кошутата, която Уолфгар бе убил и, сгрявани от топлата пара, която се кълбеше над горещите води, успяха да си починат — нещо, от което телата им отчаяно се нуждаеха.

Потеглиха на запад още преди зората. Бягаха рамо до рамо в продължение на два дни със същата трескава бързина, с която бяха летели на изток преди това. Когато стигнаха до дирята на варварските племена, която Уолфгар бе видял на идване, и двамата разбраха, че най-сетне бе дошло време да се разделят.

— Сбогом, приятелю! — рече варваринът и се приведе, за да разгледа дирите по-добре. — Никога не ще забравя всичко, което стори за мен!

— Сбогом и на теб, Уолфгар! — отвърна Дризт, а в очите му проблесна мъка от предстоящата раздяла. — И нека още дълги години могъщият ти чук всява ужас сред враговете ти!

И елфът се втурна напред без да се обърне нито веднъж, чудейки се дали някога отново щеше да види приятеля си жив.

Когато най-сетне съзря в далечината лагера на събралите се племена, Уолфгар спря за миг, въпреки че нямаше време за губене и се опита да разбере какви чувства го изпълват в този момент. Само преди пет години един по-млад Уолфгар бе отишъл на подобно събиране и бе влязъл в лагера, гордо стиснал в ръце знамето на Лоса. Бе пял песента на Темпос и бе пил медовина в прослава на божеството заедно с останалите бойци, които на другия ден щяха да се бият — и да загинат — рамо до рамо с него. Тогава битката му изглеждаше съвсем различна — просто още едно славно изпитание за силите на воина.

— Каква наивност! — промърмори той, като си припомни невежеството, в което тънеше тогава.

Ала вече не бе същият. Бруенор и Дризт бяха станали негови приятели и учители и като го накараха да види човешкото лице на онази безлична маса, която дотогава за него бе просто „врагът“, го изправиха лице в лице с жестоките последици от действията му.

Разяждаща горчивина запълзя в гърлото на Уолфгар при мисълта, че племената отново се готвеха за нападение над Десетте града. И сякаш това не бе достатъчно отвратително само по себе си, та трябваше да види как гордият му народ отива на война рамо до рамо с гоблини и великани!

Когато се приближи до стана, Уолфгар видя, че този път варварите не бяха издигнали Залата на медовината. В средата, заобиколени от огньовете на обикновените бойци, стояха само няколко малки палатки, на всяка от които се развяваше знамето на някое племе. Уолфгар ги разгледа и видя, че там се бяха събрали почти всички племена на тундрата, ала броят на воините едва надхвърляше половината от огромната войска, която преди пет години бе потеглила срещу Десетте града. Дризт бе прав, с болка си помисли Уолфгар, народът на тундрата още не се бе съвзел от жестокото клане по склоновете на Брин Шандер!

Двама стражи се насочиха към него. Уолфгар не възнамеряваше да се промъква незабелязано в лагера на народа си и сега остави Щитозъб в краката си и вдигна ръце нагоре в знак, че идва с добри намерения.

— Кой си ти, дето идваш сам и непоканен на Съвета на Хийфстааг? — обади се един от стражите и огледа непознатия, силно впечатлен от силата на Уолфгар и могъщото оръжие, което странникът бе оставил в краката си. — Не ще да си някой просяк, благородни боецо, ала не знаем името ти.

— Знаеш го, Ревик, сине на Йорн Червения — отвърна Уолфгар, разпознавайки мъжа като свой съплеменник. — Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар, воин на Лоса. Изгубихте ме преди пет години, когато поехме срещу Десетте града.

Младежът внимателно подбираше думите си така, че да не спомене жестокото поражение, което бяха претърпели тогава — варварите не говореха за битките, които са загубили в миналото.

Ревик се вгледа в младия мъж. Покойният Беорнегар беше негов приятел, познаваше и сина му, малкия Уолфгар. Пресметна годините, които бяха отминали от последния път, когато бе видял момчето и го сравни с възрастта на младия мъж, който стоеше пред него сега. Приликите не можеха да бъдат просто съвпадение.