Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала чу как дългият врат изпращя и като се наклони силно напред, се прекърши.

Топлината на малкия огън върна Уолфгар към живота. Замаян, варваринът отвори очи и докато се измъкваше от одеялото, което не си спомняше да бе взимал със себе си, се опита да разбере къде се намира. После видя мъртвото тяло на Смразяващия на няколко метра от себе си, видя и огромната ледена висулка, която още стърчеше от гърба на дракона. Тъмата около главата му се бе разпръснала и Уолфгар смаяно видя колко точно бе насочвал стрелите си елфът, без дори да вижда къде да се прицели. Една от тях стърчеше от лявото око на дракона, черните пера на още две стърчаха от устата му.

Варваринът протегна ръка към сигурността, която му даваше допирът на Щитозъб. Ала чукът го нямаше никъде. Борейки се с болката и вцепенението в краката си, Уолфгар успя да се изправи и отчаяно затърси оръжието си. И къде ли, зачуди си той, бе елфът?

Внезапно от другия край на пещерата долетя някакъв шум. Пристъпвайки едва-едва на вкочанените си крака, Уолфгар се приближи и предпазливо погледна. Застанал на върха на огромна купчина злато, Дризт държеше чука му и разбиваше леда, който я бе сковал.

Елфът забеляза приближаването на приятеля си и като се поклони ниско, го приветства:

— Добра среща, Убиецо на дракона!

— Добра среща, приятелю елф! — отвърна Уолфгар, безкрайно щастлив, че отново го вижда. — Дълго трябва да си ме следвал!

— Не чак толкова — рече Дризт и откърти още едно парче лед от купчината злато. — Скучно бе в Десетте града, а не можех да те оставя да ме изпревариш в нашата надпревара! Десет и половина на десет и половина… и един дракон, който трябва да си поделим. Настоявам за половината от заслугата!

И елфът широко се усмихна.

— Твоя е и то напълно заслужено! — съгласи се Уолфгар. — Както и половината плячка.

Дризт посочи малката кесийка, която висеше на сребърна верижка около врата му.

— Само няколко дреболии — обясни той. — Не ми трябват богатства, пък и надали бих могъл да изнеса кой знае какво оттук. Няколко дреболии ми стигат.

Той разрови златото, което бе успял да изчисти от леда и напипа инкрустирана с диаманти дръжка на меч, върху която изкусната ръка на незнаен майстор бе изваяла котешка муцуна. Привлечен неудържимо от изящната красота на дръжката, Дризт с треперещи пръсти издърпа оръжието изпод златото.

Ятаган. Извитото острие бе от блестящо сребро, обточено с брилянти. Елфът го вдигна и се възхити на лекотата и съвършения му баланс.

— Няколко дреболии… и това — поправи се той.

Дори и преди да се изправи срещу дракона, Уолфгар се тревожеше как щеше да излезе от подземния лабиринт.

— Течението е твърде силно, дори и да можехме да се изкачим обратно по високия водопад, затова няма как да се върнем оттам — рече той на Дризт, макар да бе сигурен, че елфът отлично знае това. — А дори и да успеем някак си да се преборим с водата, нямам повече мазнина, която да ни стопли, щом излезем от езерото.

— Нямам никакво намерение отново да минавам през водите на Незамръзващото езеро! — увери го Дризт. — Но недей забравя, че достатъчно дълго съм се скитал по света, за да се озова в такова положение без да съм подготвен за него! Откъде, мислиш, се взеха дървата за огъня и одеялото, с които те стоплих? Донесох ги чак дотук, увити в тюленови кожи. Както и това!

И Дризт извади от колана си тривърха кука и тънко, но яко въже — опитният елф вече бе намерил начин да се измъкнат от ледената пещера.

Високо горе, там, откъдето се бе откъснала огромната висулка, сега зееше дупка и именно нея посочи Дризт на варварина.

— Не мога и да се надявам да хвърля куката толкова високо — рече той, — но за твоята сила това е нищо и никаква работа!

— По всяко друго време щеше да си прав — отвърна Уолфгар. — Ала сега не ми е останала и капчица сила.

Само на косъм се бе разминал варваринът със смъртта, когато вледеняващият дъх на дракона го беше опарил и сега, когато го нямаше адреналинът на битката, който го бе поддържал преди, той още по-силно усещаше свирепия студ, който го хапеше жестоко.

— Боя се, че вцепенените ми пръсти не могат даже да задържат куката!

— Тичай тогава! — каза елфът. — Нека вкочаненото ти тяло само се сгрее!

Уолфгар дори не го изчака да довърши и скочи. Обиколи просторната пещера няколко пъти и скоро усети как кръвта започва да кипи във вкочанените му крака и ръце — топлината на тялото му бързо се завръщаше и плъзваше във вените.