Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Все по-бързо го носеше водата и много скоро Уолфгар дочу пред себе си тътена на далечен водопад. Опита се да намали главоломната бързина, с която се приближаваше към страховития шум, ала не намери къде да се залови — ледените стени бяха съвършено гладки, полирани от неспирните води, които ги бяха обливали в продължение на векове. Течението яростно подмяташе тялото му насам-натам и докато той отчаяно се опитваше да се залови за нещо, стихията изтръгна Щитозъб от ръцете му. В този миг Уолфгар се озова в огромна пещера и видя страховития водопад.

На няколко крачки от мястото, където водите се устремяваха надолу, няколко ледени висулки се спускаха от свода на пещерата. Те бяха единствената му възможност. Когато от водопада го делеше по-малко от метър, Уолфгар подскочи и уви ръце около една от тях. Висулката започна да изтънява, сякаш мъничкото топлина, която още се таеше в ръцете му, можеше да я стопи, ала щом наближи дъното на водопада, тя отново нарасна, сякаш от пода бе израснала нова и се бе сляла с нея, забавяйки по този начин главоломното пропадане на Уолфгар.

Гледката, която се разкри пред очите му сега, когато поне за малко бе в безопасност, го изпълни със страхопочитание. При вида на водопада, по който току-що се бе спуснал, го обзе възхищение. От пропастта се издигаше пара и правеше всичко да изглежда нереално и вълшебно. Водата се спускаше по десетметровата скала и изчезваше в малък отвор на пода. Капчиците, които успееха да прескочат пукнатината, замръзваха в мига, в който се отделяха от водите и се разпръскваха във всички посоки, щом се удареха в ледения под на пещерата. Полузамръзнали, те бързо се втвърдяваха там, където паднеха и цялото подножие на водопада бе осеяно с причудливи ледени скулптури.

Щитозъб прелетя над водопада, с лекота прескочи малката пукнатина и се сгромоляса върху един от ледените сталагмити, разпръсвайки блестящи късчета във всички посоки. Макар че ръцете му все още бяха вкочанени от мразовития допир на висулката, Уолфгар се спусна към оръжието си и успя да го издърпа от вледеняващата прегръдка на леда, преди да бе замръзнало напълно.

Под кристалния под, там, където Щитозъб бе разбил горните пластове лед, Уолфгар видя тъмна сянка.

Приведе се, за да види какво има отдолу, ала веднага извърна очи, потресен от ужасяващата гледка. Напълно запазено, под дълбокия лед лежеше тялото на някакъв негов предшественик. Воинът очевидно се бе спуснал по водопада и ледовете, върху които се бе приземил, мигновено го бяха пленили в смъртоносната си прегръдка. Не успял да се измъкне от нея, той бе умрял там, където бе паднал. Колцина още, зачуди се Уолфгар, бе сполетяла същата участ?

Време за размишления обаче нямаше. Още едно от препятствията бе останало зад гърба му. Пещерата се намираше само на един-два метра под повърхността на земята и слънчевите лъчи често успяваха да си пробият път през ледения покрив. Дори и най-малката светлинка, която се процеждаше от тавана, се пречупваше хилядократно в кристалните стени и в пещерата изригваха истински фойерверки от искрящи лъчи.

Усещаше лютия студ, но мазнината от кошутата го предпазваше. Беше се справил с първите опасности от приключението си.

Ала призракът на дракона все така оставаше надвиснал над него.

Няколко криволичещи тунела, издълбани преди векове, когато подземната река е била много по-пълноводна, тръгваха в различни посоки от пещерата, но само един от тях бе достатъчно широк, за да може през него да мине дракон. Уолфгар се зачуди дали първо да не претърси останалите — някой от тях можеше да го отведе по-незабелязано до бърлогата му. Ярката, многократно пречупвана светлина и безбройните ледени висулки, които се спускаха от тавана като хищни зъби, го замаяха и той разбра, че ако се обърка или изгуби твърде много време там, нощта ще го настигне и ще го потопи в мрак и студ, които дори неговото силно тяло нямаше да е в състояние да издържи.

И като удари Щитозъб в земята, за да отърси и последните ледени късчета от него, Уолфгар смело навлезе в тунела, който трябваше да го изведе в бърлогата на Ингелоакастимизилян.

В най-просторната от ледените пещери драконът спеше дълбоко, убеден, че след дългите години, прекарани в самота, няма кой да го обезпокои. Съкровището му лежеше на пода до него. Ингелоакастимизилян, когото варварите наричаха Смразяващия, бе направил същата грешка, която бяха правили мнозина от неговите събратя, живеещи в подобни ледени пещери. Подземните реки, които им предоставяха вход и изход, с течение на вековете ставаха все по-малко пълноводни, докато накрая драконите се оказваха затворени в кристална гробница.