Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Под матовата повърхност на езерните води лежаха несметни богатства — купища брилянти и скъпоценни камъни, сребро и злато, пред които бледнееха съкровищата и на най-богатия крал по тези земи. Нямаше варварин, който да не е чувал преданието за белия дракон, макар че той отдавна не бе излизал от бърлогата си, затова мнозина смятаха, че не е нищо повече от приказна измислица, с която старите хора плашеха малките деца.

Ала не и Уолфгар. Преди много години баща му, тогава още съвсем млад, се бе натъкнал на входа за тайната пещера и когато по-късно научил легендата за белия дракон, разбрал колко важно може да се окаже откритието му. Дълги години той търсел да научи нови и нови неща за драконите, особено за белите дракони и най-вече за Ингелоакастимизилян.

Беорнегар паднал в битка преди да успее да направи нещо, ала знаейки, че смъртта е честа гостенка в тундрата, той отрано предал наученото на сина си. Тайната на Беорнегар не умряла с него.

Уолфгар уби една кошута с чука си и като я нарами на гръб, измина последните мили, които го деляха от Незамръзващата падина. Той бе идвал тук два пъти преди, ала и сега загадъчната красота на мястото го изуми. Гореща пара се кълбеше във въздуха над езерото, из тъмните води, като призраци на отдавна потънали кораби, плаваха огромни късове лед. Високите скали, които обграждаха малкото езерце, бяха изпъстрени в безброй оттенъци на червеното и оранжевото, а тънкият слой лед, който ги покриваше, улавяше пламъка на слънчевите лъчи и го пречупваше, разпръсквайки наоколо искрящи разноцветни фонтани, които се открояваха сред мътната сивота на ледовете. Сгушена сред ледени стени, които спираха жаловития стон на вятъра, Незамръзващата падина тънеше в тишина.

След смъртта на баща си, в знак на синовна почит, Уолфгар се бе заклел, че ще отиде в падината и ще сбъдне мечтата му и сега се приближаваше към малкото езерце, изпълнен с трепет. Тежка тревога изпълваше мислите на младия варварин през целия път дотук, тревога за приятелите, които бе оставил назад да се борят с бурята, задаваща се откъм Гръбнака на света. Той поспря и, свел мълчаливо глава, се замисли. Бойци от всички племена на тундрата бяха идвали в Незамръзващата падина, лелеейки същите надежди като него. Нито един не се бе завърнал.

Ала Уолфгар бе решен да промени това. Той гордо вдигна глава и се залови да одере кошутата, която бе убил. Първото препятствие, което трябваше да преодолее, бе самото езеро. Животворната топлина на, водите му щеше да се превърне в смразяващ студ и да го вкочани до смърт само няколко мига, след като излезеше от тях.

След като одра кожата на животното, варваринът свали дебелия слой мазнина, който я покриваше отвътре, разтопи я на огъня, докато се сгъсти и намаза цялото си тяло. После си пое дълбоко въздух и като се съсредоточи върху тежката задача, която му предстоеше, стисна здраво Щитозъб и навлезе в езерото.

Под булото на кълбата пара, които я покриваха, водата изглеждаше неподвижна, ала щом се отдалечи от брега, Уолфгар усети мощното течение на горещия извор.

Над средата на езерото бе надвиснала голяма скала. Когато стигна там, Уолфгар си пое дъх за последен път и, следвайки указанията на баща си, се гмурна дълбоко под повърхността като се остави на течението. Продължи да се спуска към дъното още малко, после внезапно бе подет от мощна струя, която го отнесе към северния край на езерото. Дори и под парата, която я покриваше отгоре, водата бе матова и непрозрачна и Уолфгар можеше само да се надява, че ще успее да стигне целта си, преди въздухът му да свърши.

Видя огромния леден къс, който се издигаше насреща му, едва, когато се намираше само на два-три метра от него. Не му оставаше друго, освен да се приготви за удара, ала в този миг водите внезапно се завихриха и го запратиха още по-надълбоко. Полумракът, в който плуваше досега, отстъпи място на черна тъма, когато премина през тесния процеп в дъното на ледения блок и ако мощта на течението не го бе тласнала с всички сили, нямаше да успее да се промуши оттам, толкова тесен бе той.

Дробовете му щяха да се пръснат, трябваше му въздух! Прехапа устни в отчаян опит да не закрещи беззвучно под водата и да изгуби и последните безценни глътки кислород.

Внезапно навлезе в някакъв по-широк тунел, където бесният водовъртеж постихна, водата спадна и той жадно си пое дъх, докато течението го отнасяше все по-напред и по-напред.

Първата опасност бе отминала.