Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Същото беше и положението с Каер Кьониг и Каер Диневал. Никой от враждуващите градове не искаше да даде предимство на противника си. Нито един човек от Каер Кьониг и Каер Диневал не избяга в Брин Шандер. За хората от двата града орките бяха само една далечна заплаха, с която щяха да се справят, дори и ако се окажеше истинска, докато войната със съседите им бе жестоката действителност, част от всекидневния им живот.

Далеч на запад, Бремен си оставаше все така независим. За жителите му предложението на Брин Шандер бе просто безпомощен опит да затвърди поразклатената си власт. Южните Добра медовина и Дуганова бърлога нямаха никакво намерение да се крият зад стените на Брин Шандер, нито да изпращат войски на помощ. Двата града, разположени край Езерото на алените води, най-малкото и най-бедното на едрокоста пъстърва измежду трите езера в областта — не можеха да си позволят да загубят улова дори и за един ден. Пред заплахата от варварско нападение преди пет години, те се бяха отзовали на призива за обединение и макар да бяха понесли по-големи загуби от всички останали в битката, бяха спечелили най-малко.

От Самотната кория пристигнаха няколко групи, ала много от жителите на най-северния град предпочетоха да стоят настрана. Техният герой бе загубил авторитета си и дори Малдун вече гледаше на полуръста с други очи и сметна предупреждението му за недоразумение, а може би дори и преднамерена измама.

Добруването на областта бе отстъпило място пред дребнавите лични облаги и упоритата горделивост — за мнозина от жителите на Десетте града обединение означаваше подчинение.

На сутринта след заминаването на Уолфгар, Риджис се върна в Брин Шандер, за да уреди някои лични въпроси. Негов приятел от Самотната кория щеше да донесе личните му вещи. Полуръстът остана в укрепения град и с ужас виждаше как дните отминават и никой не предприема нищо, за да посрещне идващите войски. Дори и след последното съвещание Риджис се бе надявал, че хората ще осъзнаят размерите на надвисналата заплаха и ще се обединят, ала сега все повече се убеждаваше, че решението на джуджетата да изоставят Десетте града и да се затворят в своите подземия, бе единствената възможност за спасение.

Риджис винеше донякъде себе си за приближаващата заплаха — мислеше, че бе станал твърде небрежен. Когато измисляха плановете си при нападението на варварите, той и Дризт бяха прекарали дълги часове, обсъждайки положението в областта и вероятните реакции на различните представители. Този път обаче, полуръстът се бе доверил прекалено много на жителите на Десетте града и силата на медальона си и бе решил, че с помощта на камъка с лекота ще убеди малцината, които щяха да се усъмнят в ужасната съдба, която ги грози.

Ала чувството му за вина бързо се изпари, когато чу дръзките и недоверчиви отговори, които градовете дадоха на предложението на Брин Шандер. Защо трябваше да се опитва да накара тези хора да се защитят? Щом бяха достатъчно глупави да позволят на гордостта си да ги доведе до собствената им смърт, каква отговорност, какво право имаше той да се опитва да ги спасява?

— Това ви се пада! — рече той на глас и се засмя, когато усети, че започва да звучи като Бруенор.

Ала грубоватостта бе единствената му защита в безпомощното положение, в което се намираше. Надяваше се само приятелят му от Самотната кория да пристигне скоро.

Неговото убежище бе под земята.

Акар Кесел седеше на кристалния си трон в Огледалната стая в третото ниво на Кришал Тирит и се взираше в тъмното огледало пред себе си. Пръстите му нетърпеливо потропваха по облегалката на стола. Едноустият отдавна трябваше да му е докладвал какво става с подкрепленията, които бяха потеглили към пещерата. Последния път го бяха извикали доста подозрително и никой не се бе показал от другата страна, за да му отговори. А сега в огледалото имаше единствено мрак, през който погледът на магьосника не можеше да проникне.

Ако огледалото се бе счупило, Кесел щеше да го усети по промяната в това, което виждаше. Ала това бе нещо друго, по-загадъчно, нещо, което спираше погледа му и той не можеше да види какво става в пещерата. Това го притесняваше, дори плашеше — може би го бяха измамили или пък разкрили? Пръстите му все така потропваха нервно.

— Може би е време да вземеш решение… — обади се Ерту от обичайното си място до трона на магьосника.

— Още не сме достатъчно силни — отвърна Кесел. — Много гоблинови племена и едно голямо семейство великани още не са дошли. А и варварите не са готови.