Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Войските жадуват кръв — настоя демонът. — Започват да се бият помежду си… току-виж войската ти се разпаднала, преди да си започнал войната!

Кесел бе съгласен, че да се държат толкова много гоблинови племена на едно място бе опасно и прекалено рисковано. Може би наистина щеше да бъде по-добре да тръгнат на война още сега. Ала магьосникът искаше да бъде сигурен. Искаше войската му да бъде колкото се може по-силна.

— Къде е Едноустият? — изстена Кесел. — Защо не ми отговаря?

— С какви приготовления са се заели човеците? — рязко запита Ерту, ала Кесел не го слушаше.

Магьосникът избърса потта, която се стичаше по лицето му. Може би кристалът и демонът все пак бяха прави, може би наистина трябваше да изпрати по-незабележимите хора на Хийфстааг да подготвят пещерата. Какво ли ще си помислят рибарите, като видят толкова много и различни чудовища да се навъртат из земите им? Какво ли подозираха вече?

Ерту забеляза притеснението на Кесел и се изпълни с мрачно задоволство.

Демонът и Креншинибон отдавна подтикваха магьосника към действие, още откакто Едноустият бе спрял да отговаря на повикванията. Ала страхливият Кесел искаше нови и нови доказателства, че силата на войската му ще бъде достатъчна и продължаваше да отлага войната.

— Да отида ли при бойците? — попита Ерту, уверен, че със съпротивата на Кесел най-сетне бе свършено.

— Изпрати вестоносци до варварите и до племената, които още не са се присъединили към нас! — нареди магьосникът. — Кажи им, че да се бият рамо до рамо с нас, означава да споделят и плячката от победата. Ала тези, които не тръгнат с нас, ще бъдат погубени! Утре тръгваме!

Без да се бави, демонът изскочи от стаята и скоро из огромния лагер се разнесоха победоносните възгласи на воините му — войната най-сетне започваше! Възторжени, гоблините и великаните тичаха насам-натам, събаряха палатките и събираха нещата си. Бяха чакали този момент седмици наред и сега не искаха да губят нито миг.

Още същата нощ войската на Акар Кесел вдигна лагера си и пое дългия си поход към Десетте града.

Далеч от тях, в опустошената пещера на вербезите, огледалото стоеше непокътнато, все така покрито с дебелото одеяло, което Дризт До’Урден бе хвърлил върху него.

И за миг не спираше своя бяг той — нито под ярката светлина на слънцето, нито под далечните звезди на нощното небе, нито когато източният вятър жестоко брулеше лицето му. Огромните му крачки го отнасяха напред и напред, превърнал се бе само в една дребна точица в пустата равнина, петънце, което сякаш бе самото Движение. Дни наред Уолфгар напрягаше сили до самия предел на възможностите си, не спираше дори, когато ловуваше или се хранеше, докато изтощението не го повалеше насред крачка.

Далеч на юг, като отровен облак от зловонни изпарения, откъм Гръбнака на света прииждаха войските на Акар Кесел. Покорени напълно на волята на кристалния отломък, чудовищата искаха да сеят смърт и разруха. Да угодят на Акар Кесел.

Три дни след като напусна долината на джуджетата, варваринът се натъкна на дирите на многоброен отряд воини, които отиваха в посоката на гоблините. Зарадва се, че така лесно успя да открие народа си, ала от наличието на толкова много следи разбра, че племената наистина се събираха и това значеше, че трябваше още повече да бърза. Пришпорван от нуждата, той отново полетя напред.

Ала не умората, а самотата бе най-големият враг на Уолфгар. Отново и отново се връщаха мислите му към времето, прекарано сред приятелите, отново и отново се опитваше той да ги насочи към клетвата, която бе дал на баща си и към онова, което можеше да му донесе предстоящата победа. Но през цялото време се стараеше да прогони мисълта за пътя, който бе поел сега — боеше се да не би безнадеждността на начинанието му да прекърши неговата решителност.

Ала това бе единствената му възможност. Във вените му не течеше благородна кръв и той не можеше да предяви Предизвикателството на Хийфстааг. Дори и да победеше избрания крал, никой от племето нямаше да го признае за свой водач. Единственото, което би могло да му даде правото да претендира за кралска власт, бе извършването на нечуван подвиг.

И пак се понесе той — напред към целта, която бе подмамила десетки воини, които искаха да станат крале, към смъртта им. А в сенките го следваше Дризт До’Урден, с онази изящна лекота, която отличаваше неговата раса.

Все на изток, към Регхедския ледник и към мястото, наречено Незамръзващата падина.