Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Много от членовете на Съвета все още изпитваха подозрение към съперниците си и повярваха на думите на Кемп. Ето как Съветът не можа да вземе окончателно решение.

Риджис следеше размяната на реплики между останалите представители, ала думите на Кемп за него се бяха оказали пагубни и той не можа да направи нищо повече. Когато всичко приключи, не бе взето почти никакво решение. Единственото, което Агорвал, Гленса-тер и Малдун успяха да изкопчат от Касиус, бе публично изявление, гласящо: „Нека всеки жител на десетте града бъде предупреден за мрачните вести, които достигнаха до ушите ни. Знайте, че лично ще се погрижа зад стените на Брин Шандер да има място за всекиго, който реши да потърси закрилата на града.“

Риджис погледна разделените представители. Колко ли дълго, зачуди се полуръстът, щяха да издържат дори стените на Брин Шандер, ако не се обединяха…

— И без възражения! — отсече Бруенор, макар никой от четиримата му приятели, които стояха до него на Възвишението, да нямаше ни най-малко намерение да му възразява.

В глупавата си дребнавост и гордост, повечето от членовете на Съвета бяха обрекли градовете си на почти сигурна гибел. Сега нито Дризт, нито Уолфгар и Кати-Бри, нито пък Риджис можеха да очакват джуджетата да последват примера им.

— Кога ще затворите подземията? — попита Дризт.

Още не бе решил дали да се присъедини към джуджетата, които бяха решили да се затворят в мините си, ала засега възнамеряваше да бъде съгледвач на Брин Шандер. Поне докато не дойдеха войските на Акар Кесел.

— Още тази вечер започваме да се подготвяме — отвърна Бруенор. — Щом приготвим всичко там, няма да има закъде да бързаме. Ще оставим смрадливите орки да дойдат съвсем наблизо преди да срутим тунелите и да ги погребем отдолу. Е, оставаш ли с нас?

Дризт сви рамене. Макар повечето от жителите на Брин Шандер все още да го отбягваха, елфът изпитваше силно чувство на вярност към тях и не бе сигурен, че ще може да обърне гръб на дома, който сам си бе избрал, дори ако оставането му там да бе равносилно на самоубийство. И не гореше от желание отново да се погребе под земята, дори и в гостоприемния град на джуджетата.

— А ти какво решаваш? — обърна се Бруенор към Риджис.

Полуръстът също бе разкъсван между инстинкта си за самосъхранение и верността си към Десетте града. Рубиненият медальон бе направил живота му край Маер Дуалдон през последните няколко години много приятен. Ала сега бе разкрит. След случилото се в Съвета всички в Брин Шандер говореха за магьосническата му сила. Съвсем скоро и останалите градове щяха да научат за думите на Темп по време на съвещанието и щяха да започнат да го отбягват. Откъдето и да го погледнеше, с лесния живот, който водеше в Самотната кория досега, бе свършено.

— Благодаря за поканата — рече той на Бруенор. — Ще дойда преди Кесел да пристигне.

— Много добре — отвърна джуджето. — Ще ти намерим стая близо до момчето, та на никое джудже да не му се налага да слуша къркорещия ти корем!

И Бруенор смигна на Дризт.

— Не! — обади се Уолфгар.

Бруенор, не разбрал правилно намеренията на младежа, го погледна с любопитно, чудейки се какво ли има против това да живее врата до врата с полуръста.

— Внимавай, момче! — подразни го джуджето. — Ако си мислиш, че ще живееш до момичето, по-добре помисли как да се спасиш от тежката ми брадва!

Кати-Бри сподави смеха си, смутена, но и трогната.

— Мините не са за мен — внезапно рече Уолфгар. — Моят живот е в равнината.

— Забравяш, че аз се разпореждам с живота ти! — сопна се Бруенор.

Всъщност въпреки суровия глас, джуджето звучеше по-скоро като ядосан баща, отколкото като разгневен господар.

Уолфгар се изправи пред него, горд и непреклонен. Дризт разбра и в погледа му просветна одобрение. Бруенор също започна да се досеща какво си бе наумил варваринът и макар мисълта за раздялата да го изпълваше с мъка, почувства, че сега се гордее с момчето повече откогато и да било преди.

— Вярно е, че петте години още не са изтекли — започна Уолфгар, — но дългът ми към теб и джуджетата вече е многократно изплатен, приятелю.

— Аз съм Уолфгар! — гордо заяви той. — Вече не съм момче, а мъж! Свободен мъж!

Бруенор усети, че очите му се навлажняват, ала за първи път не се опита да прикрие сълзите си. Застана пред младия варварин и отвърна на погледа му, а в очите му се четеше искрено възхищение.

— Вярно е! — отвърна той. — Мога ли тогава да те попитам какво ще бъде свободното ти решение — ще останеш ли да се биеш с мен?