Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

След случката с огледалото Дризт още повече искаше да разпита орка.

— Каза ли нещо? — попита той джуджето.

— А, досега си държи устата затворена — отвърна то. — Ама аз знам някои нещица, дето ще го накарат да я отвори набързо!

Ала Дризт мислеше друго. Орките по принцип не бяха особено верни на господарите си, но срещу заклинанията на някой магьосник мъченията нямаше да са от особена полза. Трябваше им нещо, което да противопоставят на магията и Дризт знаеше точно какво може да им помогне.

— Доведете Риджис! — обърна се той към Бруенор. — Полуръстът ще накара орка да ни каже всичко, което знае.

— Онуй, което му бях намислил, щеше да е по-забавно… — оплака се джуджето, но и то отлично разбираше, че елфът бе прав.

Това, че толкова много великани се бяха обединили, не само бе пробудило любопитството му, а и го бе разтревожило сериозно. А с тях имаше и орки…

Дризт и Уолфгар седяха в единия край на стаята, колкото се можеше по-далеч от Бруенор и другите две джуджета. Един от воините на Бруенор се бе върнал от Самотната кория още същата нощ и бе довел Риджис и макар всички да бяха уморени от похода и битките, не можеха да заспят — информацията, която щяха да изкопчат от орка, бе прекалено важна. Риджис и пленникът се бяха оттеглили, за да поговорят насаме в съседната стая, още щом полуръстът успя да го подчини на волята си с помощта на рубинения медальон.

Бруенор се бе заел с приготвянето на ново ястие — яхния от великански мозък — и сега вареше отвратителните смрадливи продукти в един празен череп на вербег.

— Помислете малко! — опитал се бе той да убеди Дризт и Уолфгар, когато видя отвращението и ужаса по лицата им. — Домашната гъска е много по-вкусна от дивата, защото не й се налага да използва мускулите си. Защо да не е така и за мозъка на вербезите?

Ала Дризт и Уолфгар не бяха съвсем убедени. Обаче никак не им се искаше да си тръгнат и да изпуснат да чуят какво ще каже Риджис, затова се свиха в най-далечния ъгъл на помещението и тихичко заговориха.

Бруенор напрягаше слух, опитвайки се да долови думите им, защото говореха за нещо, което живо го вълнуваше.

— Половин точка за последния в трапезарията — настояваше Уолфгар. — И половин за котката.

— Тогава и на теб ти се полага само половинка за онзи при пропастта — не му остана длъжен Дризт.

— Дадено — съгласи се варваринът. — А онзи в тунела и Едноустия си ги поделяме, нали?

Елфът кимна:

— Значи, като съберем всичко, се получава десет и половина за теб и десет и половина за мен.

— И четири за котката — добави Уолфгар.

— Четири за котката — повтори Дризт. — Добре се бихме, приятелю! Досега не беше зле, ама ми се струва, че ни предстоят още доста битки и най-накрая опитът ми ще надделее.

— Дотогава ще си престарял, елфе! — подразни го Уолфгар, облегна се на стената и се усмихна самоуверено, а зъбите му проблеснаха през русата брада. — Ще видим, ще видим!

Бруенор също се засмя — шеговитата надпревара между приятелите му го радваше, а и все повече се гордееше с младия варварин. Уолфгар се справяше отлично, щом не отстъпваше на каления в толкова много битки, Дризт До’Урден.

В този миг Риджис влезе в стаята и посивялото му лице сложи край на веселото настроение, което цареше дотогава.

— Имаме големи неприятности! — мрачно каза той.

— Къде е оркът? — погрешно го разбра Бруенор и измъкна брадвата си.

— Там си е, нищо му няма — отвърна Риджис.

Оркът с огромно удоволствие бе разказал на новия си приятел всичко за плановете на Акар Кесел да завземе Десетте града и за огромната му войска. Полуръстът видимо трепереше, докато разказваше на приятелите си онова, което бе научил:

— Всички орки, гоблини и вербези от тази част на Гръбнака на света са се обединили под командването на някакъв магьосник, наречен Акар Кесел — започна Риджис.

Когато чуха името, Дризт и Уолфгар се спогледаха. Варваринът бе сметнал Акар Кесел за някой леден великан, когато вербегът го бе споменал, ала Дризт имаше други подозрения, които случката с огледалото само бе засилила още повече.

— Възнамеряват да нападнат Десетте града — продължаваше Риджис. — Даже и варварите, предвождани от някакъв могъщ едноок главатар, са се присъединили към редиците им.

Лицето на Уолфгар почервеня от гняв и неудобство. Неговият народ да се бие заедно с орки! Много добре знаеше кого бе описал полуръстът — нали той самият някога принадлежеше към Племето на Лоса и дори бе носил знамето като вестоносец на Хийфстааг! Споменът на Дризт за едноокия крал също бе болезнено ясен. Той успокояващо стисна рамото на Уолфгар.