Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Чувството му за вина спрямо Уолфгар бързо отлетя, когато извади малко лостче от торбичката, висяща на кръста му. Никога не се бе обучавал в изкуството на кражбата, ала пъргавите му пръсти можеха да се мерят с тези на всеки опитен крадец. Използвайки умелите си ръце и острия си слух, той лесно се справи с грубовато направената ключалка — само след няколко секунди катинарът бе отворен. Ослуша се за някакви звуци иззад вратата и като не чу нищо, предпазливо повдигна тежкото резе. Ослуша се още веднъж, опитвайки се да долови някакво движение в стаята, после извади един от ятаганите си и като затаи нетърпеливо дъх, бутна вратата.

В следващия миг по лицето му се изписа огромно разочарование. Стаята, слабо осветена от две догарящи факли, бе малка и празна. Единственият предмет в нея бе голямо, обковано с метал, огледало в средата. Дризт, който добре знаеше, че в такива предмети често се крие странна магия, предпазливо се приближи до него, като внимаваше да не попада в обсега му.

Огледалото бе високо около метър, ала бе поставено върху изкусно изработена желязна поставка, така че да бъде на нивото на очите на онзи, който гледаше в него. Сребърният обков и пазената в тайна стая, в която бе поставено, говореха достатъчно красноречиво, че това не е обикновено огледало. Дризт се вгледа в странния предмет, но не успя да открие нито магически руни, нито други странни знаци, които да му подскажат за какво служи то.

Като не откри нищо необичайно в огледалото, Дризт се отказа от предпазливостта си и застана пред него. Внезапно във вътрешността на кристала се завихри розова мъгла, която сякаш се бореше да напусне тясното пространство на огледалото, като да бе затворена там против волята си. Дризт незабавно отскочи встрани без да откъсва очи от огледалото, изпълнен повече с любопитство, отколкото със страх.

Мъглата ставаше все по-гъста, сякаш подхранвана от невидим пламък. После сърцевината й започна да се разширява със страшна бързина и в нея се показа образа на някакъв човек с изпито и мрачно лице, досущ като взето от картина, нарисувана в някой от южните градове.

— Какво искаш? — попита лицето и гласът му се разнесе в празната стая, която се простираше пред огледалото.

Дризт отстъпи още една крачка назад — трябваше на всяка цена да остане незабелязан. За миг се замисли дали да не се изправи пред загадъчния магьосник, ала реши, че приятелите му можеха да загубят твърде много, ако си позволи да направи нещо толкова дръзко и необмислено.

— Застани пред мен, Едноусти! — заповяда образът в огледалото с презрителна усмивка.

Ала когато не се появи никой, магьосникът започна да се ядосва и яростно извика:

— Когато открия кой от вас, идиоти такива, се навърта около огледалото и ме вика, ще го превърна в заек и ще го хвърля сред глутница изгладнели вълци!

После мъглата просветна и образът изчезна.

Дризт се почеса по брадичката и се зачуди дали може да направи или да открие още нещо. Реши, че този път рискът е прекалено голям.

Когато се върна, Дризт откри Уолфгар да седи заедно с Гуенивар в главния тунел, на няколко крачки от залостената врата на главния вход. Варваринът галеше силния врат на пантерата.

— Виждам, че Гуенивар е спечелила приятелството ти — обади се елфът и се приближи.

Уолфгар се усмихна:

— Великолепен съюзник! — рече той и потупа животното. — И истински боец!

После се накани да се изправи, ала нещо го запрати на земята със страшна сила.

Силен взрив разтърси пещерата, когато огромен скален къс се стовари върху вратите й, разтрошавайки огромното дървено резе и изкъртвайки я от пантите й.

Дризт извади ятагана си и застана пред Уолфгар, закривайки мъчещия се да възстанови равновесието си варварин.

В този миг в пещерата се втурна брадат воин с кръгъл щит, чийто герб изобразяваше голяма чаша пенещо се пиво, в едната ръка и изцапана с кръв брадва в другата.

— Покажете се, великани! Нека се позабавляваме! — провикна се Бруенор и стовари тежката секира върху щита си… сякаш войската му вече не бе вдигнала предостатъчно шум!

— По-спокойно, свирепи Бруенор! — разсмя се Дризт. — Вербезите са мъртви.

Джуджето видя приятелите си и скочи в тунела, последван от шумните си воини.

— Мъртви! — провикна се то. — Окаянико, знаех си, че ще вземеш цялото забавление само за себе си!

— А подкрепленията? — обади се Уолфгар.

Бруенор се изсмя:

— Имай ми повече вяра, момче! Всичките лежат в една яма, макар че земята е прекалено добра за тез’ мръсни изчадия! Само един жалък орк още диша… пък и то ще продължи само докато не го накарам да си отвори гадната уста!