Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Едноустият изскочи навън и се огледа да види бягащия елф.

— Покажи се, жалко псе! Не можеш да ми избягаш!

В този миг елфът се стовари върху него, засипвайки лицето и врата му с канонада от светкавични удари. Великанът изрева от ярост и като разтърси огромното си тяло, събори Дризт, който не можеше да се хване здраво с ранената си ръка. После отново избяга в тунела. Елфът падна тежко върху раненото си рамо и от нечовешката болка замалко не изгуби свяст. Опита се да стане, но се спъна в нечий ботуш. Не може да е Едноустият, помисли си Дризт и бавно се обърна назад, чудейки се откъде се бе взел още един великан.

Ала изражението на лицето му незабавно се смени, щом видя Уолфгар да се надвесва над него, здраво стиснал Щитозъб в ръка. Със суров поглед варваринът проследи отдалечаващото се чудовище.

— Мой е! — мрачно рече Уолфгар.

Едноустият наистина изглеждаше ужасяващо. Там, където го бе ударил Щитозъб, кожата на главата му бе покрита със съсирена кръв, а по лицето му още течеше яркочервена кръв от раните, които Дризт му бе нанесъл. Двата ножа, които елфът бе запратил срещу него, още стърчаха от гърдите му — досущ някакъв зловещ орден.

— Да видим дали и този път ще можеш да поемеш удара! — провикна се варваринът и запрати Щитозъб след чудовището.

— Нищо, което идва от слабите ти ръце, не може да ме изплаши! — и Едноустият предизвикателно се изпъчи, готов да посрещне удара.

Щитозъб се стовари върху огромните му гърди, строшавайки няколко от ребрата на чудовището, но то все така остана на крака.

Ала имаше нещо, с което не можеше да се справи, нещо, което даже не знаеше — мощният удар на Щитозъб бе забил един от ножовете на Дризт дълбоко в плътта, изтласквайки го до сърцето на звяра.

Елфът най-сетне успя да се изправи на крака и като видя, че Едноустият отново се приближава към тях, прошепна на варварина:

— Да бягаме!

— Аз оставам! — отсече Уолфгар без дори да трепне.

Дризт извади ятагана от ножницата.

— Добре казано, храбри приятелю! Да погубим най-после този звяр, че ни чака вечеря!

— Това може да се окаже доста по-трудно, отколкото да седите тук и да бръщолевите глупости! — отвърна Едноустият и в този миг почувства пронизваща болка в гърдите си, ала с презрение я отмина. — Видях колко ви е силицата и още се държа на краката си. Не можете да ме победите!

Дризт и Уолфгар се бояха, че в думите на противника им имаше повече истина, отколкото им се щеше да признаят. Двамата вече едва се държаха на краката си от изтощение, ранени и задъхани, но с твърдото намерение да останат прави и да довършат задачата си.

Ала пълната увереност на великана, който, бавно, но сигурно се приближаваше към тях, бе твърде плашеща.

Едноустият разбра, че става нещо ужасно, когато се намираше само на два-три метра от противниците си. Уолфгар и Дризт също го разбраха — внезапно врагът им забави крачка.

Великанът яростно ги погледна, сякаш го бяха измамили.

— Псета! — изшептя той, от устата му рукна силна струя кръв. — Какво…

Преди да успее да довърши, Едноустият се строполи мъртъв на земята.

— Ще тръгнем ли след котката? — попита Уолфгар, когато се върнаха при тайната врата.

— Имай вяра в Гуенивар! — отвърна му Дризт, опитвайки се да направи факла от някакви дрипи, които бе намерил да се въргалят наоколо. — Тя няма да остави вербега да избяга. Освен това в задната част на пещерата ме чака превъзходна закуска!

— Ти върви. Аз ще остана тук да чакам завръщането на котката.

Дризт стисна рамото на приятеля си и се накани да тръгне. Двамата бяха преживели много през малкото време, откакто се познаваха и Дризт подозираше, че това бе само началото. Елфът навлезе в главния тунел, тананикайки си безгрижно, ала песента за пиршества, която си пееше, бе само за заблуда на варварина — преди да отиде да хапне, трябваше да свърши още нещо. Великанът, когото бяха разпитали, явно не искаше да им каже какво лежеше в дъното на единствения тунел, който все още не бяха изследвали. И като познаваше нрава на великаните, Дризт бе сигурен, че това може да значи едно-единствено нещо — съкровище.

Огромната пантера с лекота прескачаше назъбените камъни и бързо настигаше вербега. Обут с тежки ботуши, великанът пъхтеше шумно, борейки се за въздух при всяко ново изкачване и всеки нов скок. Чудовището отиваше към Стръмната клисура и към откритата тундра, която започваше отвъд нея. Ала толкова отчаяно бе бягството му, че вместо да мине през равнината, където имаше хубави пътеки, то потърси по-пряк път — вярваше, че той най-бързо ще го отведе в безопасността на падината на Кришал Тирит.