Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Боя се за джуджетата — беше отговорът на варварина.

Дризт обърна гръб на чудовището и се опита да изкопчи нещо, което може да им е от полза, като смени темата:

— Какво има в края на тунела?

— Нищо — прекалено бързо долетя отговорът на вербега. — Ъъъ… само местенце дето спим, това е.

Верен, но тъп, отбеляза Дризт наум и се обърна към варварина:

— Трябва да намерим този Едноуст и всички останали, които може да се крият там и биха могли да предупредят онзи Акар Кесел.

— Ами този? — запита Уолфгар.

Ала великанът му отговори вместо Дризт. В замъгления му мозък се редяха видения за слава и той реши да умре в служба на магьосника. Напрягайки мускулите си и стискайки зъби, за да превъзмогне свирепата болка, вербегът се нахвърли върху двамата.

Щитозъб строши ключицата и врата му, ятаганът на Дризт прониза ребрата му, а Гуенивар заби нокти във вътрешностите му.

Ала дори и смъртта не изтри усмивката от лицето на великана.

Тунелът, който започваше от задната врата на трапезарията, тънеше в мрак и двамата приятели трябваше да изтръгнат една факла от стената и да я вземат със себе си. После заслизаха надолу, навлизайки все по-дълбоко в сърцето на хълма. По пътя си минаха покрай многобройни малки стаи, повечето от които бяха празни, ала в някои бяха натрупани най-различни вещи: кожи, хранителни припаси, тояги и копия. Дризт предположи, че Акар Кесел възнамерява да използва пещерата като военна база за армията си.

Известно време вървяха в пълна тъмнина и Уолфгар, който нямаше отличното зрение на приятеля си, започна да става все по-неспокоен, особено като забеляза, че факлата догаря. Внезапно се озоваха в някаква просторна зала, по-голяма от всички, които бяха видели дотогава. Отвъд залата се простираше тъмното нощно небе.

— Стигнахме до другия вход — обади се Уолфгар. — Вратата е открехната. Мислиш ли, че Едноустият е избягал?

— Тихо! — прошепна Дризт.

Стори му се, че от дясната му страна долитат някакви звуци. Той направи знак на варварина да остане в средата с факлата, докато той предпазливо тръгна към сенките в десния ъгъл на стаята.

Внезапно елфът чу груби гласове пред себе си и рязко спря, чудейки се защо не вижда онези, които говореха. В следващия миг видя голямо огнище и разбра. Гласовете се носеха от комина.

— Едноустия? — запита Уолфгар и се приближи.

— Сигурно — отвърна Дризт. — Мислиш ли, че ще успееш да се промъкнеш през комина?

Варваринът кимна и помогна на елфа да се изкачи пръв — ръката все още отказваше да му служи. След това го последва, оставяйки Гуенивар да ги пази.

Двамата се заизкачваха нагоре, докато не стигнаха до някакво разклонение. Едното водеше надолу към стаята, от която идваха гласовете; другото постепенно изтъняваше и отиваше към повърхността. Разговорът в стаята бе шумен и разгорещен и Дризт се приближи, за да види какво става. Уолфгар го хвана за стъпалата, за да го задържи, когато в последните сантиметри наклонът стана почти отвесен. Висейки с главата надолу, елфът надникна в другата стая. Вътре имаше трима великана. Единият стоеше до вратата в далечния край на стаята и Дризт веднага разбра, че страшно му се иска да избяга. Вторият вербег бе застанал с гръб към огнището и с наведена глава посрещаше шумните упреци на третия — огромен леден великан. По разкривената безуста усмивка Дризт разбра — това бе Едноустият.

— За да предупредя Едноустия! — изскимтя по-малкият великан.

— Избягал си по време на битка! — изрева Едноустият. — Оставил си другарите си да умрат!

— Не… — опита се да протестира вербегът, ала Едноустият бе чул достатъчно.

С един замах на огромната си брадва той отсече главата на по-малкия великан.

Гуенивар все така стоеше на пост, когато Уолфгар и Дризт се завърнаха. Пантерата светкавично се обърна и дружески изръмжа, когато ги видя, ала Уолфгар, в чиито уши гърленият звук съвсем не звучеше приятелски, предпазливо отстъпи назад.

— Трябва да има още един тунел — обади се Дризт, без дори да се засмее на притеснението на приятеля си — бързаше прекалено много.

— Давай да свършваме най-после — рече Уолфгар.

Лесно намериха тунела и много скоро стигнаха до някаква врата, която трябваше да води към стаята с великаните. Двамата си пожелаха успех, а Дризт потупа Гуенивар по силния врат, но варваринът набързо отклони предложението на приятеля си да направи същото. После връхлетяха в стаята.