Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

С крайчеца на окото си Дризт видя летящия към него камък и се приведе, за да го избегне. Успя да опази главата си, но тежкият къс го улучи в рамото и го запрати на пода. Светът се завъртя около него. Елфът се опита да се отърси от вцепенението, което го бе обзело — някаква частичка от мозъка му виждаше как великанът се приближава към него и се готви да го довърши. Ала всичко наоколо тънеше в мъгла. В този момент вниманието му бе привлечено от нещо, което лежеше до лицето му. Елфът се вгледа в него, опитвайки се да намери нещо, на което да се опре и да накара света да спре да се върти.

Пръст на вербег.

Елфът на мрака се завърна и светкавично посегна към оръжието си.

Ала когато видя великанът да се надвесва над него с тояга в ръка, Дризт разбра, че е твърде късно.

Раненият вербег застана в средата на тунела, готвейки се да посрещне нападението на Уолфгар, но единият му крак се бе вцепенил и му бе трудно да стои прав. Стиснал Щитозъб в ръка, варваринът отмести врага си встрани и влезе в стаята. Двамата вербези го чакаха.

Гуенивар се промуши между краката на единия от великаните и вложи всичката сила на гъвкавите си мускули в своя скок. Точно когато надвесеният над Дризт вербег замахна с тоягата си, пред него изскочи черна сянка и от лицето му рукна кръв. Елфът разбра какво се бе случило едва, когато чу тупването на меките лапи върху масата. В следващия миг към нападателя на Дризт се присъедини още един великан, ала елфът вече бе получил времето, от което се нуждаеше и със светкавично движение извади един от ятаганите и прониза първия вербег в слабините. Чудовището се преви надве от свирепата болка и в този миг тежката тояга на връхлитащия му другар се стовари върху тила му.

— Благодаря! — промърмори Дризт и като прескочи тялото му, отново замахна.

Колебанието на другия вербег му струва живота. Докато чудовището изумено се взираше в тоягата си, от която се стичаше мозъкът на другаря му, закривеното острие на ятагана се заби в ребрата му, като разкъса дробовете и прониза сърцето.

За умиращия вербег времето като че ли бе спряло. Тоягата му бавно полетя към земята, сякаш бе по-лека от въздуха. Великанът залитна като посечено дърво и започна да пропада все по-надолу и по-надолу. Ала така и не усети как тялото му докосна пода…

Уолфгар се надяваше, че бе ударил ранения вербег достатъчно силно, за да не може той да пропълзи от тунела и да му се нахвърли изотзад. И без това си имаше предостатъчно работа с двамата великани, които сега се изпречиха пред него. Не че имаше защо да се притеснява за тила си — раненият вербег тежко се отпусна до стената, без да вижда нищо наоколо. В другия край на стаята Дризт току-що беше довършил двамата си противници. Уолфгар се изсмя на глас като видя приятеля си да избърсва кръвта от оръжията си и спокойно да прекосява стаята. Един от вербезите също забеляза Мрачния елф и като остави другаря си сам да се оправя с варварина, се обърна към новия враг.

— Ей ти, дребният! Да не си мислиш, че можеш да се изправиш насреща ми и да оцелееш, та да го разказваш! — изрева великанът.

С престорено отчаяние, Дризт се озърна наоколо. Както обикновено и този път бързо откри лесен начин да победи врага си. Прилепена ниско до пода, Гуенивар бе пропълзяла между телата на падналите чудовища и сега се приближаваше. Елфът отстъпи назад, опитвайки се да накара вербега да пресече пътя на пантерата.

Тежката тояга се стовари върху ребрата на Уолфгар, запращайки го към дървените подпори. Но варваринът бе замесен от по-жилаво тесто, отколкото дървото и спокойно посрещна удара, отвръщайки му с двойно по-голяма сила. Вербегът замахна отново и отново Щитозъб се стовари върху него. Вече повече от десет минути варваринът се биеше без почивка, ала не усещаше никаква умора. Безкрайните часове, които бе прекарал в тежък труд рамо до рамо с Бруенор и дългите мили, които бе изминал с Дризт, започваха да си казват думата — ударите, които сипеше върху бързо отслабващия си противник, зачестиха.

Великанът пристъпи към Дризт.

— Недей да бягаш, жалък плъх! — изръмжа той. — И не ми играй номерца! Да те видим колко те бива в честен двубой!

В мига, в който вербегът достигна елфа, Гуенивар прекоси последните метри, които я деляха от двамата и с гигантски скок се метна върху гърба на чудовището, забивайки дългите си нокти в плътта му. Вербегът инстинктивно погледна назад, за да види новия си нападател, ала бързо се окопити и отново се обърна към елфа…