Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала там нямаше никой. Една врата, която Дризт не бе успял да види през комина, бе леко открехната.

Едноустият изпрати последния си воин със съобщение до Акар Кесел. Леденият великан бе опозорен и знаеше, че магьосникът няма да се примири току-така със загубата на толкова много ценни бойци. Единственото, което му оставаше бе да се „погрижи“ за двамата натрапници, с надеждата, че техните глави ще умилостивят безмилостния му господар.

Уолфгар и Дризт минаха през втората врата и се озоваха в разкошно обзаведена стая, с дебели кожи и огромни пухени възглавници. Имаше две врати — едната бе леко открехната и водеше към тъмен коридор, другата бе плътно затворена.

Внезапно Уолфгар протегна ръка, за да спре приятеля си и му даде знак да мълчи. Онова неуловимо умение на истинския боец, шестото чувство, което му позволява да види невидимата опасност, се бе пробудило у варварина. Той бавно се обърна към затворената врата и вдигна Щитозъб. Спря за миг пред нея и, наклонил глава на една страна, се опита да долови нещо, което да потвърди подозренията му. Не чу нищо, ала вярваше на инстинктите си. Надавайки боен вик, варваринът замахна с чука. Само с един удар магическото оръжие разтроши дървената врата, събаряйки свода й — и Едноустия — на земята.

Дризт усети слабо движение зад открехната врата и разбра, че последният от вербезите бе успял да се измъкне. Елфът светкавично изпрати Гуенивар след него. Пантерата разбра какво искаше господарят й от нея и като прелетя над гърчещото се тяло на падналия великан, изскочи от пещерата и се втурна след бягащия вербег.

По лицето на великана се стичаше кръв, ала здравият му череп бе останал незасегнат. Изумени, Дризт и Уолфгар видяха как огромният леден великан разтърси глава и се изправи, за да посрещне нападението.

— Не може да прави така! — извика Уолфгар.

— Този май е доста упорит — сви рамене Дризт.

Варваринът изчака Щитозъб да се завърне в ръката му и заедно с елфа тръгна към чудовището.

Едноустият бе застанал на прага така, че никой от противниците му, които уверено се приближаваха към него, да не успее да го заобиколи. Тримата си размениха заплашителни погледи и няколко леки удара, сякаш за да се опознаят.

— Ти трябва да си Едноустият — поклони се Дризт.

— Така си е! — изрева великанът. — Едноустия! Последният враг, пред когото се изправяте през живота си.

— И самоуверен, освен че е упорит — отбеляза Уолфгар.

— Дребно човече! — провикна се Едноустият. — Смачкал съм стотици от твоята жалка раса!

— Още една причина да те убием — спокойно отвърна елфът.

Внезапно, с бързина и ярост, които слисаха противниците му, великанът замахна с огромната си брадва. Уолфгар бързо отскочи назад. Дризт се приведе, за да избегне удара, потрепервайки, като видя острието да профучава на милиметри от него и да отчупва солидно парче скала от каменната стена.

Уолфгар отново скочи към чудовището и стовари Щитозъб върху огромните му гърди. През тялото на великана пробяга тръпка, ала той прие удара без да се поклати.

— Трябва да удряш много по-силно, жалко човече! — разнесе се гръмовният глас на Едноустия, а тъпата страна на брадвата му връхлетя върху двамата му противника.

И този път Дризт успя да избегне удара, ала умореният от битките варварин, успя само да поеме силата на удара с Щитозъб и огромното оръжие на великана го запрати към стената. Уолфгар се свлече на пода.

Дризт разбра, че положението става опасно. Все още не можеше да използва лявата си ръка, изтощението изцеждаше последните му сили, а и този великан бе твърде силен, за да се бие сам срещу него. Успя да го прониже само веднъж и докато чудовището си поемаше дъх, преди да нанесе нов удар, Дризт побягна към главния тунел.

— Бягай, мрачно псе! — провикна се Едноустият. — Не можеш да ми избягаш!

И надушвайки плячката, чудовището се втурна след врага си.

Щом стигна до тунела, Дризт прибра оръжието си и се заоглежда наоколо, опитвайки се да намери място, на което да устрои засада на Едноустия. Ала такова нямаше. Той се приближи към изхода и зачака.

— Излез! — чу се подигравателният глас на великана, а след малко се показа и огромното му туловище.

Скрит в сенките, елфът запрати двата си ножа срещу противника си. И двата го уцелиха, ала чудовището дори не забави крачка.

Дризт излезе навън. Знаеше, че ако Едноустият не го последва, ще му се наложи да се върне обратно в пещерата. Просто не можеше да остави Уолфгар да умре. Първите лъчи на зората вече докосваха върховете на планината и елфът се разтревожи, че светлината може да му попречи да устрои засада на противника си… ако въобще откриеше къде. Дризт се покатери на едно от дръвчетата, които закриваха входа на пещерата и извади камата си.