Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

… точно навреме, за да види как острият ятаган се забива в гърдите му.

— От къде на къде реши, че ще се бия честно? — отвърна Дризт, като видя смайването, изписано по лицето на великана.

Вербегът се дръпна назад. Острието не бе пронизало сърцето му, ала раната щеше да го погуби, ако не направеше нещо. Кожената му туника светкавично се напои с бликналата кръв, не можеше да си поеме дъх.

Дризт и Гуенивар нанасяха удар след удар на ранения вербег — ятаганите на елфа се впиваха в огромното тяло, докато острите нокти на котката разкъсваха плътта на чудовището. И тримата знаеха, че битката скоро ще свърши.

Противникът на Уолфгар замахваше все по-слабо, трудно му бе да се защитава с тежката си тояга. Варваринът също започваше да се уморява и запя стара бойна песен от тундрата. Ясните ноти на Песента на Темпос прогониха умората от мускулите и му дадоха сили, за да нанесе последен удар на противника си. Изчака тоягата на вербега да падне надолу и стовари Щитозъб върху врага си — един, два, три пъти… След третия удар Уолфгар замалко не се строполи на земята от изтощение, ала врагът му вече бе рухнал. Варваринът уморено се облегна на бойния чук и се загледа в двамата си приятели, които довършваха своя противник.

— Добра работа! — засмя се Уолфгар, когато и последният вербег падна мъртъв.

Дризт се приближи до приятеля си, а ръката му висеше безпомощно. Дрехите му бяха разкъсани там, където го бе ударил камъкът и кожата на рамото му бе подута и изранена.

Уолфгар се вгледа в раната на приятеля си с тревога. Дризт отвърна на неизречения му въпрос, като вдигна ръката си високо над главата си, макар лицето му да се сви от болка.

— Бързо ще заздравее — увери той варварина. — Просто неприятна драскотина — нищожна цена, като я сравниш с телата на тринадесет великана.

От тунела долетя приглушен стон.

— Дванадесет засега — поправи го Уолфгар. — Единият май още е жив.

И като въздъхна дълбоко, варваринът нарами Щитозъб и се запъти да довърши работата.

— Само за минута! — спря го Дризт, на когото една мисъл не даваше покой. — Когато вербезите те подгониха в тунела, те чух да казваш нещо, предполагам на родния ти език. Какво им извика?

Уолфгар се разсмя гръмогласно:

— Един стар боен вик на моето племе — обясни той. — Сила за приятелите и смърт на враговете!

Дризт му хвърли подозрителен поглед и се зачуди докъде ли се простираше умението на Уолфгар да измисля небивалици щом му потрябват.

Раненият вербег още се подпираше на стената, когато Дризт и Уолфгар, следвани от Гуенивар, се приближиха. Камата на елфа все още стърчеше от крака на чудовището, здраво заклещена между две кости в коляното. Когато двамата застанаха пред него, великанът ги погледна с очи пълни с омраза, ала и с необичайно спокойствие.

— Ще си платите за това! — изплю се той срещу Дризт. — Едноустият добре ще се позабавлява с вас преди да ви довърши, не се и съмнявайте!

— А! Значи имал и език — рече елфът на варварина и после се обърна към вербега. — Едноустия?

— Главатарят на пещерата — отвърна великанът. — Едноустият ще иска да се срещне с вас!

— И ние искаме да се срещнем с него! — провикна се Уолфгар. — Имаме една малка сметка за уреждане с него… във връзка с две джуджета!

Като чу Уолфгар да споменава джуджетата, великанът отново се изплю срещу него. Ятаганът на Дризт просветна в полумрака на тунела и се спря на сантиметри от гърлото на чудовището.

— Убийте ме и да приключваме — изсмя се великанът без да трепне и непоклатимото му спокойствие стресна елфа. — Аз служа на Повелителя! Славно е да дадеш живота си за Акар Кесел!

Уолфгар и Дризт неспокойно се спогледаха. Никога преди не бяха виждали такава фанатична преданост у някой вербег и думите на чудовището ги разтревожиха. Основният недостатък на вербезите, който им пречеше да подчинят по-малките раси, бе нежеланието им да се посветят напълно на някаква цел и неспособността им да следват само един водач.

— Кой е Акар Кесел? — сурово попита Уолфгар.

Великанът се изсмя злобно:

— Ако сте приятели на Градовете, ще научите съвсем скоро!

— Нали каза, че Едноустият е главатар на тази пещера? — обади се и Дризт.

— На пещерата, да — отвърна вербегът. — А някога имаше и собствено племе. Ала сега и Едноустият се подчинява на Повелителя!

— Имаме проблем! — прошепна Дризт на Уолфгар. — Чувал ли си досега някой вербег да предаде властта си на другиго без бой?