Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Уолфгар с мъка си поемаше дъх, ала яростта му бе толкова голяма, че успя да стовари юмрука си в брадичката на великана. После вдигна ръка, за да нанесе втори удар.

В този момент, подчинявайки се на мощната призоваваща магия, която Бруенор бе вложил в него, Щитозъб просвистя през стаята и се озова в ръката на господаря си. С ликуващ рев Уолфгар заби оръжието в окото на врага си и го ослепи. Великанът отслаби хватката си и залитна назад в агония. Светът около него се бе превърнал в петно от изгаряща болка и той не успя да види връхлитащия Щитозъб, който се стовари върху черепа му. Главата му сякаш избухна в огнена експлозия и безжизненото тяло се строполи върху масата, разсипвайки овнешкото и чорбата по целия под.

— Внимавай с храната! — престори се на сърдит Дризт и се втурна да спаси едно особено сочно парче месо.

Внезапно откъм коридора, който започваше от вратата в дъното, се чуха тежки стъпки и викове.

— Бързо! Навън! — изкрещя Уолфгар и понечи да се втурне към кухнята.

— Спри! Веселбата едва сега започва! — извика Дризт и посочи към един тъмен тунел, едва-едва осветяван от няколко мъждукащи фенера. — Насам! Бързо!

Уолфгар знаеше, че предизвикват съдбата, ала за пореден път послуша елфа.

И за пореден път го направи с усмивка на уста.

Варваринът мина покрай тежките дървени подпори на входа на тунела и се втурна напред в полумрака. Беше изминал около десетина метра, следван плътно от Гуенивар, когато усети, че Дризт не идва след тях. Обърна се назад точно навреме, за да види как елфът най-спокойно излиза от стаята и влиза в тунела, сякаш бе тръгнал на разходка из долината. Беше прибрал ятаганите си в ножниците и вместо тях държеше в ръката си дълга кама, на чийто връх имаше парче овнешко.

— А великаните? — обади се Уолфгар от мрака.

Дризт се приближи до него и застана зад една от гредите.

— Идват след мен — спокойно обясни той и отхапа още едно парче месо.

Челюстта на Уолфгар увисна, когато видя група яростни вербези да нахлуват в пещерата, без да забележат скрития в мрака елф.

— Прайне де крабаг ам кейке риндере бе-йогт игло кес грон! — извика Уолфгар и се втурна надолу, надявайки се, че тунелът има изход.

Дризт измъкна месото от върха на камата и без да иска го изпусна на земята, ядосвайки се, че го бе похабил. Обърса камата, за да я изчисти от мазнината и търпеливо зачака. Щом и последният от вербезите мина покрай него, елфът изскочи от прикритието си, заби камата си в коляното на отминаващия звяр и отскочи зад съседната подпора. Раненият великан изрева от болка, ала докато той и останалите чудовища успеят да се обърнат, от елфа не бе останала и следа.

Уолфгар сви зад един ъгъл и се долепи до стената, досещайки се какво бе спряло преследвачите му. Разбирайки, че близо до изхода се спотаява още един натрапник, великаните се върнаха.

Един от вербезите изскочи пред подпорите и с широко разтворени крака и тояга в ръка, започна да мести поглед между двете врати, опитвайки се да разбере през коя ли бе побягнал невидимият нападател. Малко встрани зад него Дризт извади по един малък нож от всеки от ботушите си и се зачуди как великаните можеха да са толкова глупави, че да се хванат на един и същи номер два пъти за по-малко от десет секунди. Не че имаше нещо против! Елфът изскочи иззад гредите и преди другарите на вербега да успеят да го предупредят, заби един от ножовете дълбоко в бедрото на чудовището, разсичайки сухожилието му. Великанът залитна към него и докато отскачаше леко встрани, Дризт си помисли каква прекрасна мишена ставаха дебелите вени във врата на един вербег, когато челюстите му са стиснати от болка.

Ала време за размишления нямаше. Останалите чудовища — пет разярени великана — вече бяха захвърлили тялото на ранения си другар встрани и бяха само на няколко крачки от него. Дризт заби и другия нож във врата на противника си и се насочи към вратата, която водеше обратно към бърлогата им. И щеше да успее, ако един от великаните не носеше камък. Вербезите по принцип са много изкусни в хвърлянето на камъни, а този бе по-добър от повечето от тях. Сега незащитената глава на елфа бе неговата цел, а ударът му винаги бе точен.

Ала и ударът на Уолфгар бе точен. Щитозъб разби гръбнака на последния вербег, точно когато той прескачаше падналия си другар. Раненият великан, който се опитваше да извади камата на Дризт от коляното си, изумено се втренчи в трупа на другаря си, смаян от свирепия удар на яростния варварин.