Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Последният от тях, един особено едър вербег, спря за миг да си поеме дъх.

Гуенивар безшумно скочи.

Преди вербегът да разбере какво става, гъвкавата пантера вече бе върху него, впила дългите си нокти в лицето му. В следващия миг, котката отново бе върху скалата, а чудовището стенеше в агония, стиснало раздраното си лице с две ръце.

Тогава иззад скалите изсвистя Щитозъб и с мощен удар събори великана в пропастта.

Един от вербезите, които вървяха напред, чу предсмъртния вик и се втурна назад, завивайки точно навреме, за да види как тялото на другаря му полита в скалистата клисура. Гуенивар не се поколеба и в следващия миг острите й нокти се забиха в гърдите на чудовището, разкъсвайки плътта. Избликна силна струя кръв, когато огромните зъби на пантерата се впиха във врата му. Гуенивар остана нащрек, готова да отбие всеки удар на противника си, ала вербегът дори не успя да повдигне ръка, преди последната тъма да се спусне завинаги над него.

Останалите великани се приближаваха бързо и като остави падналия враг да се удави в собствената си кръв, Гуенивар отскочи. Дризт и Уолфгар заеха позиция зад скалите в края на пътеката. Елфът държеше двата ятагана, а варваринът стискаше дръжката на чука, който се бе завърнал в дланта му.

Котката не се поколеба и за миг. Стотици пъти бе разигравала този сценарий с господаря си и много добре разбираше какво преимущество дава изненадата в битка. Поспря се за миг, за да се увери, че великаните я бяха видели и се втурна по пътеката надолу, между скалите, зад които се криеха господарят й и ученикът му.

— Брей да му се не види! — провикна се едно от чудовищата, без да обръща никакво внимание на умиращия си другар. — Огромна котка беше! И черна като оня тиган дет’ си готвя в него!

— След нея! — изкрещя друг. — Какъв кожух ще стане за оня, дето я хване!

И без да се сетят повече за него, те прескочиха падналия си другар и се втурнаха след пантерата.

Дризт, който бе по-близо до тях, остави първите двама да отминат и се съсредоточи върху последните два великана. Един след друг те минаха покрай камъка, зад който се бе скрил елфът и преди да успеят да разберат какво става, Дризт изскочи пред тях, забивайки ятагана си дълбоко в гърдите на първия, а с другата ръка нанесе ослепяващ удар в очите на втория. После, без да изважда, оръжието си, което още стърчеше от тялото на първия вербег, Дризт светкавично се озова зад него и заби втория ятаган в гърба му. С умело движение той успя да освободи и двете си оръжия и да се отдръпне, преди смъртно раненият великан да се строполи на земята.

Уолфгар също остави главатарят на малкия отряд да отмине. В момента, в който Дризт нападаше двете чудовища, вторият великан почти се бе изравнил с варварина. Вербегът спря и се обърна с намерение да помогне на другарите си, ала в този момент Уолфгар с всичка сила запрати Щитозъб срещу него. Тежкият чук се стовари върху гърдите на великана и като изкара всичкия въздух от дробовете му, го събори по гръб. В следващия миг бойният чук вече летеше към главатаря на вербезите, който се обърна точно навреме, за да получи ужасяващ удар право в лицето.

Без да се колебае, Уолфгар скочи върху първия великан, когото бе повалил и сключи мощните си ръце около врата му. Чудовището бързо се съвзе и като стисна варварина в огромните си ръце, с лекота повдигна по-дребния си враг от земята. Ала годините, които бе прекарал с тежкия ковашки чук и каменоделското длето в ръка, бяха заякчили мускулите на варварина и ги бяха изпълнили с желязна сила. Той стегна пръсти около шията на противника си и бавно завъртя ръце. С шумен пукот вратът на вербега се прекърши и главата му увисна настрани.

Великанът, когото Дризт бе ослепил, яростно размахваше огромната си тояга напосоки. Елфът отскачаше ту наляво, ту надясно, сипейки удар след удар върху беззащитното чудовище и се опитваше да открие място, където ятаганът му щеше да бъде смъртоносен и да довърши звяра.

Здраво стиснал Щитозъб, Уолфгар се приведе над вербега, когото бе улучил в лицето, за да се увери, че наистина е мъртъв, ала очите му непрестанно се връщаха към пътеката, по която бе изчезнал Гуенивар. Сега, когато бе видял на какво е способна пантерата, никак не му се искаше да се изправя очи в очи с нея.

Когато и последният великан падна мъртъв, Дризт отиде при приятеля си.

— Май още не си разбрал на какво си способен в битка! — засмя се той и го потупа по рамото. — Спокойно можем да се справим с шестима великана!