Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

От мрачната дупка долетя говор на великани и варваринът внезапно видя шестима от тях да се показват навън. Той се накани да събуди елфа, ала когато се обърна, видя, че Дризт, който бе вечно нащрек, вече стоеше до него и с очи, присвити заради ярката светлина, гледаше великаните.

— Не знам какво правят — обърна се Уолфгар към елфа.

— Търсят изчезналите си другари — отвърна Дризт.

Острият му слух бе доловил част от разговора, който чудовищата водеха преди да излязат от пещерата. Вербезите бяха получили заповед на всяка цена да намерят изчезналите си другари или поне да установят посоката, в която се бяха отправили. Естествено, това трябваше да стане колкото се може по-незабележимо. Наредено им бе да се завърнат в пещерата още същата нощ, независимо дали бяха успели да намерят изчезналите великани или не.

— Трябва да предупредим Бруенор — рече Уолфгар.

— Ще намерят труповете на другарите си и ще го съобщят на главатаря си много преди да сме успели да се върнем — отвърна Дризт. — А пък Бруенор и без това си има достатъчно великани, за които да мисли.

— Какво ще правим тогава? Ясно е, че ще ни бъде десет пъти по-трудно да се справим с вербезите в пещерата, ако са нащрек и очакват неприятности — рече Уолфгар и видя, че унищожителният огън отново гореше в очите на елфа.

— Е, ако тези вербези не се завърнат, онези в пещерата няма как да бъдат предупредени… — небрежно подхвърли Дризт, сякаш да се изправиш срещу шестима великана бе най-лесното нещо на този свят.

Уолфгар го слушаше смаяно, макар да предполагаше какво си бе наумил.

Дризт забеляза лекото притеснение на варварина и широко се усмихна:

— Хайде, момче! — използва той снизходителното обръщение, надявайки се да разбуди гордостта на Уолфгар. — Толкова седмици се подготвяше именно за подобен случай.

И като прескочи с лекота пукнатината, която разполовяваше скалата, той се обърна към Уолфгар, а очите му горяха с изпепеляващ пламък в следобедната светлина.

— Хайде! — повтори той. — Само шестима са!

Уолфгар примирено въздъхна и поклати глава. През седмиците, които бяха прекарали заедно, той бе опознал учителя си като сдържан, макар и невероятно изкусен боец, който винаги претегляше всеки свой ход с хладнокръвна точност. Ала през последните два дни варваринът видя една друга — невероятно дръзка, дори безразсъдна — страна на елфа. Непоколебимата увереност на Дризт бе единственото, което караше Уолфгар да вярва, че учителят му не се е превърнал внезапно в самоубиец; единственото, което го караше да го следва, вместо да се вслуша в собствения си разум. Зачуди се дали доверието, което изпитваше към елфа, има някакви граници.

Именно там и тогава разбра, че един ден Дризт ще го поведе в посока, откъдето нямаше да има път за бягство.

Известно време шестимата великани вървяха на юг, а Дризт и Уолфгар ги следваха по петите. Вербезите не откриха никакви следи от изчезналите си другари и понеже се опасяваха, че започват да се приближават твърде много до мините на джуджетата, смениха посоката и се насочиха на североизток. Към скалата, където бе станала битката.

— Нямаме много време. Скоро ще трябва да ги нападнем — обърна се Дризт към варварина.

Уолфгар кимна. Малко по-късно достигнаха неравна местност, осеяна с остри камъни, между които пътят криволичеше в непрестанни завои. Двамата спътници разпознаха мястото — знаеха, че пътеката, която едва забележимо се изкачва, водейки на юг, скоро ще ги отведе до ръба на неголяма пропаст. Спускащият се здрач им предлагаше прикритието, от което се нуждаеха. Дризт и Уолфгар се спогледаха — дошло бе време да действат.

Каленият в много повече битки елф вече знаеше как точно да нападнат враговете си така, че да имат най-големи шансове да ги победят. Той безшумно даде знак на Уолфгар да спре и прошепна:

— Трябва да нанесем удар и веднага да се отдръпнем — обясни Дризт. — И чак тогава да нанесем следващия си удар.

— Няма да е лесно. Врагът вече ще е нащрек — поколеба се Уолфгар.

— Имам нещо, което може да ни е от полза.

И като отвори раницата си, елфът извади малката статуетка и повика своята сянка. Когато огромната котка внезапно се появи до него, варваринът ахна от ужас и отскочи назад.

— Защо призоваваш демони! — възкликна той толкова силно, колкото смееше, а кокалчетата на ръцете му побеляха — така здраво бе стиснал дръжката на Щитозъб.

— Гуенивар не е демон — увери го Дризт. — Тя е мой приятел и безценен съюзник.