Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Иска ли питане! Отиваме към Стръмната падина — в очите на джуджето проблеснаха многозначителни пламъчета. — Ами ти? А момчето?

— Момчето остава с мен — настоя Дризт. — Трябва да си отдъхне малко. Ще наблюдаваме великаните в пещерата.

Нетърпението в погледа на елфа остави у Бруенор убеждението, че приятелят му си бе наумил нещо, доста по-различно от това просто да наблюдава бърлогата на вербезите.

— Съвсем е пощурял! — промърмори под носа си джуджето. — Ако не е решил да ги нападне съвсем сам, пък на!

И като хвърли още един поглед на мъртвите чудовища, додаде:

— И ще ги победи!

После джуджето се вгледа в труповете по-отблизо, опитвайки се да разбере с какво оръжие е бил убит всеки от тях.

— Момчето уби двама — отвърна на немия му въпрос Дризт.

По устните на Бруенор заигра непривична за него усмивка:

— Ха! А ти — само един. Изоставаш, елфе!

— Как пък не! — не му остана длъжен Дризт. — Просто видях, че момчето трябва да се поупражнява малко.

Бруенор поклати глава, изненадан от това, колко се гордее с Уолфгар. Разбира се, не можеше да му го покаже, само щеше да го накара да се възгордее.

— Изоставаш! — повтори Бруенор и застана начело на воините си.

Джуджетата подеха ритмичен напев, древна мелодия, която някога бе огласяла сребърните зали на изгубения им дом.

Бруенор се обърна, погледна двамата си приятели и се зачуди какво ли щеше да е останало от бърлогата на великаните, когато отрядът му се завърнеше от похода си.

Джуджетата крачеха неуморно. Бяха тръгнали на война, натоварени с тежки раници и понесли на раменете си огромни греди.

Враговете им можеха да дойдат само по един път — онзи, който Дризт бе споменал, а Бруенор знаеше точно къде да ги причака. Най-лесно беше да се проникне в каменистата долина през Стръмната клисура, която макар да бе на едно ниво с тундрата, се намираше под равнището на южните склонове на планината.

Джуджетата бяха вървели без миг почивка през половината нощ и по-голямата част от утрото, ала щом стигнаха Клисурата, незабавно се заеха за работа. Не знаеха кога точно ще се появят великаните (макар да бе малко вероятно да пристигнат докато слънцето още грее), но искаха да са сигурни, че всичко ще бъде готово, когато враговете им дойдат. Бруенор бе решен да приключи това нападение бързо и с колкото се може по-малко жертви сред бойците си. По високите места из планината бяха изпратени съгледвачи, други се отправиха към равнината. Под командването на Бруенор останалите джуджета се заловиха да заложат капан. Копаеха окопи, от гредите направиха две каменохвъргачки, зад високите скали, които се извисяваха наоколо, залегнаха техни другари с тежки арбалети в ръце.

За кратко всичко бе готово, ала воините не спряха, за да си почиват, а се заеха да проучат местността — не знаеха какво може да им даде допълнително превъзходство над великаните.

По-късно през същия ден, когато слънцето вече бе започнало да се спуска към хоризонта, един от съгледвачите съобщи, че е видял голям облак прах да се задава от изток. Много скоро дойде и едно от джуджетата, които наблюдаваха равнината, за да докладва, че е видяло отряд от двадесет великана, няколко людоеда и поне една дузина орки да се приближават към Стръмната клисура. Бруенор нареди на стрелците да заемат местата си зад скалите. Няколко джуджета още веднъж провериха дали огромните каменохвъргачки са добре скрити. После най-силните бойци, начело с Бруенор, залегнаха в малките окопи, които бяха изкопали по протежение на пътя към Клисурата и внимателно отрязаха туфите трева, които стърчаха над главите им, за да могат да ги отместват назад.

Първият удар щеше да е техен.

Дризт и Уолфгар бяха заели позиция в Грамадата на Келвин, сред скалните късове, които се възправяха над бърлогата на вербезите. Единственото, за което се притесняваше елфът бе, че някой от великаните може да отиде да посрещне подкрепленията. Тогава с изненадата в нападението на Бруенор щеше да бъде свършено.

Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо, но после опасенията на Дризт като че ли се оправдаха. Елфът си почиваше в сянката на един голям камък, докато Уолфгар стоеше на пост и следеше движенията на великаните. Варваринът не виждаше дървената порта, скрита зад храсталака, ала прекрасно чу проскърцването на пантите й, когато едно от крилата й се отвори. Той почака няколко секунди, за да се убеди, че някой наистина излизаше от пещерата, преди да отиде да събуди Дризт.