Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Когато късно следобед най-сетне оставиха най-южното било на Грамадата зад гърба си и двамата бяха изтощени, но доволни.

— Скрит под покрива на мините, трябва да съм забравил колко свиреп може да бъде вятърът на тундрата — засмя се Уолфгар.

— Навлезем ли веднъж във вътрешността на долината, ще намерим къде да се скрием от вятъра — рече Дризт и потупа кожената манерка, която висеше празна на кръста му. — Ела, знам къде можем да ги напълним преди да продължим.

С тези думи той поведе Уолфгар на запад, към подножието на южния склон. Съвсем наблизо течеше леденостуден ручей, чиито води идваха от заснежения връх на Грамадата и именно към него се отправи елфът.

Потокът криволичеше с весел ромон в каменното си легло. Чу се грак на птица, голям рис безшумно се отдалечи при приближаването на двамата пътници. Всичко изглеждаше наред, ала в мига, в който достигнаха голямата, равна скала, върху която често бивакуваха пътешественици, Дризт усети, че нещо не е наред. Стъпвайки предпазливо, той се опита да намери някакъв признак, който да потвърди нарастващото му подозрение.

В това време Уолфгар легна върху камъка и нетърпеливо потопи потното си, прашно лице в студената вода. Когато най-сетне се отърси от водата и се накани да се изправи, блясъкът в очите му се бе завърнал, сякаш ледената вода му бе върнала жизнеността и силите.

В този миг варваринът забеляза алени петна върху скалата. Той проследи кървавата им диря, докато стигна до парченце кожа, което се бе закачило на ръба на някакъв по-остър камък, точно над буйните води на потока.

И двамата бяха опитни в разчитането на следи и веднага разбраха, че съвсем наскоро тук се е водила битка. Твърдите косми, които покриваха парченцето кожа, несъмнено бяха откъснати от нечия брада, което бързо ги наведе на мисълта за джуджетата. Наблизо намериха следи от трима великани, които отиваха на юг. Дризт и Уолфгар ги проследиха и скоро стигнаха малка дюна, в която намериха плитките гробове.

— Не е Бруенор — мрачно каза елфът, докато оглеждаше двете тела. — По-млади са… като че ли са Бундо, син на Непобедимия чук и Дургас, син на Арго Свирепото острие.

— Трябва час по-скоро да отидем в мините!

— Ще идем — отвърна елфът, — ала трябва да научим още за онова, което се е случило тук и тази вечер може да е последният ни шанс да го сторим. Какви са били тези великани? Дали са обикновени разбойници, случайно минали оттук или пък са се заселили някъде наблизо? А кой знае дали са били сами или тук се навъртат още от долната им раса.

— Бруенор трябва да научи за това! — настояваше Уолфгар.

— Трябва и ще научи. Ала ако тези тримата са някъде наоколо, а аз вярвам, че е така, защото иначе нямаше да си правят труда да заравят жертвите си, може отново да се върнат да се позабавляват, когато падне нощта.

И като посочи на Уолфгар розовите облаци, които вече плуваха по небето далеч на запад — слънцето залязваше, попита:

— Готов ли си за битка, варварино?

Уолфгар с решителен вид свали Щитозъб от рамото си и като стисна елмазената дръжка отвърна:

— Да видим кой ще се позабавлява тази вечер!

Скриха се зад една стръмна скала, близо до плоския камък и зачакаха. Слънцето се скри зад хоризонта, запълзяха нощни сенки, мрак обви земята.

Не чакаха дълго. Същите вербези, които бяха убили джуджетата предишната вечер, отново бяха излезли навън, нетърпеливи да намерят нови жертви. Шумен, както и предишната вечер, малкият отряд превали южния склон на планината и се насочи към плоския камък.

Уолфгар незабавно се приготви за нападение, ала елфът го дръпна назад преди да е успял да ги издаде. Дризт имаше твърдото намерение да убие тримата великани, но искаше да види дали преди това няма да научи какво търсеха тук.

— Хиляди демони! — изсумтя едно от чудовищата. — И пукнато джудже няма!

— Ама че късмет! — додаде друг. — Че и тая ни е последната нощ тука, така си е.

Другарите му го погледнаха с интерес.

— Другата група пристига утре — обясни великанът.

— И нашите ще станат двойно повече, и разни людоеди, и гнусни орки ще се довлекат, та шефът няма да ни пуща да излизаме, докато нещата не се поуспокоят.

— Още една група в оня смрадлива дупка! — възропта един от другарите му. — Че то въздух няма да ни остане!

— Да се махаме оттук тогава — намеси се и третият вербег. — Няма да има плячка тука, пък нощта взе да напредва.

Зад скалата, Дризт и Уолфгар застанаха нащрек, като чуха великаните да говорят за тръгване.