Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Уолфгар хвърли изпитателен поглед на Дризт и неочаквано запита:

— А ти защо си тук?

Сега бе ред на Дризт да загледа замислено земите, които се простираха пред него. На небето вече проблясваха първите звезди и се отразяваха в дълбоките му тъмни очи, ала той не ги виждаше. В мислите си, елфът отново се разхождаше из отдавна напуснатите земи на своя народ, където никога не огряваше слънце и където той никога вече нямаше да се завърне.

— Помня — заговори Дризт, а страховитите мигове отново оживяха пред очите му, така ярки, както могат да бъдат само най-ужасните спомени, — деня, в който за първи път дойдох тук, в открития свят. Тогава бях много по-млад и излязох с още много други елфи, мои събратя, дошли тук, за да грабят. Излязохме през една тайна пещера и нападнахме малко елфическо селце.

При яркия спомен за ужасите, които бе видял тогава, Дризт потръпна.

— Убиха всички жители на селцето. Всички жени. Всички деца.

Уолфгар слушаше с нарастващ ужас. Насилието, което Дризт описваше, спокойно би могло да бъде дело и на свирепите воини на Лоса.

— Моят народ убива — мрачно продължаваше елфът. — Убива безмилостно.

Той прикова поглед в Уолфгар — искаше да е сигурен, че варваринът напълно разбира думите му:

— Убива безстрастно.

Той млъкна и остави ученика си да вникне в онова, което току-що бе казал. Това кратко, ала изчерпателно описание на хладнокръвните убийци, смути варварина. Той бе отраснал сред свирепи воини, чиято единствена цел в живота беше бойната слава, битките в прослава на Темпос. Младежът просто не можеше да разбере безстрастната жестокост, която Дризт бе описал. Тънка бе разликата, ала след набезите и на Мрачните елфи, и на варварите оставаха единствено смърт и разруха.

— За богинята — демон, на която служи моят народ, на света няма място за други раси — обясни Дризт. — И най-малко за други елфически племена.

— Ала тук хората никога няма да те приемат сред себе си — рече Уолфгар. — Винаги ще те избягват и ти го знаеш не по-зле от мен.

Дризт кимна:

— Повечето — съгласи се той. — Ала докато ги има неколцината, които мога да нарека свои приятели, съм щастлив. Защото запазих самоуважението си. Не ми се налага да живея с вечно чувство на вина, не ме разяждат угризения, не се срамувам от това, което съм.

С тези думи елфът се изправи.

— Ела! — повика той ученика си. — Нощта ни чака. Ти се биеш все по-добре и скоро тази част от обучението ти ще свърши. Нека се възползваме от нощта, която е пред нас.

Уолфгар поседя още малко, замислен над думите на учителя си. Елфът водеше тежък живот, не притежаваше почти нищо, ала бе по-богат от всички хора, които варваринът бе срещал през живота си. Дризт не се бе отказал от принципите си, въпреки огромните трудности и несгоди. И сам бе избрал да изостави дома си, света, който познаваше и комуто принадлежеше и да дойде тук, където винаги щеше да бъде отбягван и неразбран.

Варваринът се загледа в отдалечаващия се Дризт, който сега бе просто сянка в сгъстяващия се мрак и тихичко прошепна:

— А може би ние с теб не сме толкова различни…

— Шпиони! — просъска един от великаните.

— Глупци! Запалили са огън! — обади се друг.

— Да ги смачкаме! — рече първият и тръгна към пламъка на лагерния огън.

— Шефът каза не! — припомни третият. — Само гледаме, ама не може да се бием.

Те се заспускаха по стръмния път, който водеше към бивака на джуджетата с всичката предпазливост, на която бяха способни, което в случая означаваше, че не вдигаха повече шум от търкаляща се скала.

Двете джуджета веднага разбраха, че някой се приближава и извадиха оръжията си, макар да предполагаха, че Дризт и Уолфгар, или пък някой рибар от Каер-Кьониг бе видял светлината на огъня им и идваше да сподели тяхната вечеря.

Когато най-сетне стигнаха лагера им, вербезите видяха джуджетата да стоят широко разкрачени, стиснали оръжията си в ръце.

— Видели са ни! — възкликна един от тях и залегна в мрака.

— Затваряй си устата! — сопна се друг.

Третият великан, който, както и вторият, много добре знаеше, че джуджетата все още не подозираха кой се приближава, сбута другаря си и злобно му смигна:

— Ако са ни видели, нямаме избор, освен да ги смачкаме.

Вторият вербег тихичко се изхили, намести тежкото копие на рамото си и тръгна към лагера.

Когато видяха тримата великани да излизат иззад близките скали и да се нахвърлят върху тях, двете джуджета се вцепениха от смайване. Ала притиснатото в ъгъла джудже е по-кораво и от най-коравата скала, а пък тези принадлежаха към племето от Митрал Хол и през целия си живот бяха водили свирепи битки, за да оцелеят в безмилостната тундра. Битката съвсем нямаше да бъде толкова лесна, колкото си представяха трите чудовища.