Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Пуснете този нещастник на земята! — спокойно нареди Едноустият.

Вербезите нададоха гневни викове и започнаха да мърморят.

— Разбий му мутрата! — извика един.

— Отхапи му носа!

Оркът вече почти не се съпротивляваше, лицето му започваше да посинява. Вербегът, който го държеше, отвърна на заплашителния поглед на Едноустия, после захвърли безпомощната си жертва в краката му.

— Задръж си го! — озъби се той на Едноустия. — Ама ако пак вземе да ми се репчи, ще го разкъсам.

— Писна ми от тая дупка — обади се някакъв вербег от задните редици. — А из долината е пълно с гадни джуджета, дето само чакат да ги изядем.

Останалите също надигнаха гласове.

Едноустият погледна бойците си и видя, че гневът, който кипеше у тях, заплашва да разруши всичко само с един-единствен пристъп на сляпа ярост.

— От утре вечер започваме да излизаме да се поогледаме наоколо — рече в отговор леденият великан; това беше опасен ход и той отлично го знаеше, но ако не предприемеше нищо, катастрофата бе неизбежна. — Само по трима наведнъж… и никой да не знае.

Оркът, успял донякъде да възвърне самообладанието си, чу последните думи и се опита да протестира, ала Едноустият незабавно го накара да замълчи:

— Затваряй си устата, оркско псе! — заповяда той и със зла усмивка погледна вербега, който бе заплашвал вестоносеца. — Или искаш приятелят ми да си похапне?

Великаните завиха от радост и, станали отново другари, започнаха да се тупат по раменете — Едноустият им бе върнал надеждата за битки. Ала съмненията на ледения великан за решението, което бе взел току-що, съвсем не се уталожиха при вида на кръвожадния възторг, обзел вербезите. Отвсякъде долитаха думи като джуджешки пай или джуджешки дробчета по селски (все имена на различни ястия с месо от джуджета), посрещани с одобрителни възгласи.

Едноустият с ужас си мислеше какво може да се случи, ако вербезите се натъкнеха на някой от дребната раса.

Леденият великан разрешаваше на бойците си да излизат само нощем и не повече от трима наведнъж. Струваше му се малко вероятно някое джудже да дойде толкова на север в долината, ала все пак знаеше, че поема огромен риск. Всеки път, когато поредният отряд се завръщаше в пещерата без произшествия, Едноустият въздъхваше с облекчение.

Дори това, че можеха да напускат тясната пещера, бе повдигнало многократно бойния дух на вербезите. Напрежението в пещерата забележимо намаля, а вълнението от предстоящата война отново ги обзе. Далеч на юг често се виждаха светлините на Каер-Кьониг и Каер-Диневал, отвъд пътя проблясваше Термалайн, а понякога успяваха да зърнат дори далечния Брин Шандер. Гледайки градовете, великаните си представяха предстоящите победи и това ги поддържаше през дългите дни на чакане.

Отмина още една седмица и като че ли всичко вървеше добре. Виждайки колко добре се бе отразила дори тази малка свобода на бойците му, Едноустият започна да се успокоява за последиците от рискованото решение, което бе взел.

Ала точно тогава две джуджета, дочули от Бруенор, че в тази част на Грамадата има прекрасни камъни, дойдоха на север, за да проучат положението. Пристигнаха на южния склон късно един следобед и когато се спусна вечерният мрак, двамата се разположиха на лагер върху голяма скала, покрай която течеше бърз ручей.

Това бе тяхната долина и в последните години в нея не се бе случвало нищо лошо. Двете джуджета не взеха почти никакви предпазни мерки.

Ето как първият отряд вербези, който напусна пещерата тази вечер, веднага забеляза пламъка на лагерен огън и чу гласовете на омразните джуджета.

От другата страна на планината, Дризт До’Урден се събуди от дневния си сън. В спускащия се мрак елфът намери Уолфгар на обичайното му място, замислено облегнат на една висока канара и вперил поглед в откритата равнина, която се простираше пред него.

— Копнееш да се върнеш у дома си? — без да очаква отговор попита Дризт.

Уолфгар сви огромните си рамене и разсеяно отвърна:

— Навярно…

Откакто се бе научил да уважава елфа, варваринът бе започнал да си задава множество неприятни въпроси за своя народ и живота, който той водеше. За него Дризт бе загадка — невероятно добър боец, притежаващ същевременно поразителен самоконтрол. Всяка своя постъпка елфът преценяваше като се вслушваше не само в приключенския си дух, но и в повелите на съвестта и морала, които за него бяха по-важни от всичко друго.