Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Не повече, отколкото аз! — отсече Дризт.

Уолфгар го погледна с любопитство.

— И двамата сме задължени на джуджето — обясни елфът. — Аз му дължа живота си — десетки пъти ме е спасявал от смърт. Затова и се съгласих да ти предам бойните си умения. А ти изпълняваш клетвата, която си му дал в замяна на живота си. Затова трябва да научиш нещата, които мога да ти покажа. Не съм господар на никого, нито някога искам да бъда.

Уолфгар се обърна към тундрата. Все още не смееше да се довери напълно на елфа, макар че не можеше да си представи какви задни мотиви би могъл да има Дризт, за да се опитва да се държи приятелски.

— Двамата заедно плащаме дълговете си към Бруенор — рече елфът.

Той много добре разбираше чувствата на младия мъж, който след толкова години отново виждаше родните си земи и му съчувстваше.

— Порадвай се на тази нощ, момче. Иди, където поискаш, почувствай отново полъха на вятъра върху лицето си. Ще започнем утре, когато се спусне нощта — и с тези думи Дризт се отдалечи, оставяйки младия варварин сам с мислите си.

Уолфгар не можеше да не оцени уважението, с което елфът се бе отнесъл към него.

През деня Дризт си почиваше в хладната тъма на пещерата, докато Уолфгар опознаваше новата местност и ловуваше.

Нощем те се биеха.

Дризт беше безмилостен боец и го удряше с тъпата страна на ятагана си всеки път, когато варваринът оставеше незащитено място. И понеже Уолфгар беше горд воин и превъзходството на елфа го дразнеше и гневеше, двубоите им често ставаха доста разгорещени. Това поставяше варварина в още по-неизгодно положение, защото гневът му прогонваше и малкото дисциплина, на която бе способен. А Дризт никога не пропускаше да се възползва от това и му нанасяше поредица бързи удари, които неизменно оставяха младежа проснат на земята.

Ала Дризт никога не дразнеше ученика си, нито му се подиграваше и това му правеше чест. Елфът сериозно се бе заел със задачата си, а най-важното сега бе да изостри рефлексите на младежа и да го научи да се защитава.

Невероятните заложби на варварина, макар и не докрай развити, смайваха Дризт. В началото елфът се боеше, че заради упоритата си гордост и горчивината, с която бе изпълнен, Уолфгар няма да се поддава на обучение, ала младежът не го бе разочаровал. Разбирайки на колко много неща можеше да го научи някой, толкова опитен с оръжията, колкото бе Дризт, варваринът винаги го слушаше най-внимателно. Гордостта му, вместо да го накара да повярва, че е велик воин, който няма какво повече да научи, го подтикваше да се възползва от всяка възможност, която можеше да му помогне да постигне целите, които си бе поставил. В края на първата седмица вече успяваше да отбие много от ударите на елфа, стига да не позволеше на гнева му да го заслепи.

През тези дни Дризт рядко говореше и само от време на време поздравяваше варварина за някой особено добър удар или пък за напредъка, който младежът постигаше. Скоро Уолфгар забеляза, че с нетърпение очаква одобрителните думи на елфа всеки път, когато изпълнеше някой особено труден удар. По същия начин с ужас чакаше неизбежния удар, който следваше всяка негова грешка.

Уважението на младежа към Дризт нарастваше. Нещо у елфа, който стоически понасяше самотата, в която живееше, без да се оплаква, се докосваше до съкровения му идеал за чест. Той все още не можеше да проумее какво бе накарало Дризт да избере такъв живот, ала от това, което знаеше за учителя си, бе сигурен, че става дума за принципи.

В средата на втората седмица, Уолфгар вече напълно бе овладял Щитозъб и не само, че умело отблъскваше двата ятагана, но често сам нанасяше добре премерени удари. Елфът ясно виждаше промяната, която постепенно настъпваше в ученика му. Младежът вече не просто отвръщаше на ударите, а като знаеше кои бяха слабите му страни, се опитваше да предусети нападенията и да се предпази.

Когато Дризт най-сетне сметна, че Уолфгар вече е научил как да се защитава, елфът започна да му показва тънкостите на нападението. Той разбираше, че начинът, по който се биеше, надали ще бъде най-добрият за младия варварин. Огромната сила на младежа щеше да му бъде много по-полезна от бързите, лъжливи ходове, които елфът често използваше. А и в бой бойците от тундрата бяха по-агресивни и предпочитаха да нападат, вместо да се защитават. С един добре премерен удар, якият варварин можеше да повали и великан.

Единственото, на което му оставаше да се научи, бе да чака.