Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Ами урокът? — провикна се Уолфгар след него, все още объркан и смутен.

— Вече получи урока си за тази вечер — отвърна елфът, без да спира или да се обръща — Може би най-важният урок, който ще ти дам някога.

С тези думи Мрачният елф потъна в тъмата на нощта, ала погледът на лавандуловите му очи дълго не напусна мислите на Уолфгар.

Варваринът се обърна към далечния лагерен огън.

И се зачуди.

Свирепата буря, която връхлетя Десетте града откъм изток, скри пристигането им. По някаква странна прищявка на съдбата следваха точно същия път покрай Грамадата на Келвин, по който Дризт и Уолфгар бяха минали само две седмици по-рано. Този отряд вербези обаче, се насочи на юг, към поселищата, а не на север към тундрата. Високи и слаби, макар да бяха най-дребни от своята раса, те също притежаваха страховита мощ.

Разузнавачите от армията на Акар Кесел се водеха от огромен леден великан. Смразяващият вой на вятъра заглушаваше стъпките им и те се движеха с цялата бързина, на която бяха способни. Отиваха към тайната пещера, която орките — съгледвачи бяха открили в скалистото било в южната част на планината. Отрядът едва наброяваше двадесетина великана, ала всеки от тях носеше огромен вързоп с оръжия и храна.

Водачът им, лукав и невероятно силен великан, наричан Едноустия, неспирно ги тласкаше все напред. Горната му устна бе откъсната от челюстите на огромен вълк и сега лицето му бе вечно разкривено в гротескна едноуста усмивка. Обезобразеното му лице и огромният му ръст всяваха ужас, който държеше в подчинение иначе непокорните войски. Акар Кесел лично бе избрал Едноустия за водач на съгледвачите си, макар и да го бяха съветвали да изпрати на тази деликатна мисия някой, който да не бие толкова на очи — например хората на Хийфстааг. Ала Кесел високо ценеше Едноустия и бе силно впечатлен от огромните количества припаси, които малкият отряд можеше да носи.

Преди полунощ вербезите вече се бяха настанили в пещерата и се заеха да приготвят спални помещения, складове и малка кухня. После зачакаха, готови всеки момент да нанесат първия, смъртоносен удар в славното нападение на Акар Кесел над Десетте града.

Веднъж на всеки два дена пристигаше орк — вестоносец и им носеше последните заповеди на магьосника. Освен това ги осведомяваше за напредването на следващия отряд, който идваше към пещерата с нови запаси. Всичко вървеше според плана на Кесел, ала Едноустият с безпокойство забеляза, че воините му ставаха все по-нетърпеливи и колчем пристигнеше новият вестоносец решаваха, че времето да потеглят в бой най-сетне бе дошло.

Ала заповедите бяха все едни и същи: крийте се и чакайте.

След по-малко от две седмици в напрегнатата атмосфера на малката, задушаващо тясна пещера, за другарско отношение между великаните не можеше да става и дума. Вербезите обичаха да действат, а не да размишляват и скуката неминуемо ги правеше раздразнителни и избухливи.

Разприте ставаха все по-чести и по-чести, а понякога прерастваха и в свирепи побоища. Едноустият винаги бе наблизо и обикновено успяваше да спре сбиванията преди някой да се нарани сериозно, ала знаеше, че няма да може да удържа жадните за битки вербези още дълго.

Петият вестоносец пристигна в една особено гореща и неприятна нощ. В мига, в който нещастният орк влезе в пещерата, недоволните вербези го наобиколиха.

— Какви вести носиш, а? — нетърпеливо попита един от великаните.

Убеден, че подкрепата на Кесел е достатъчна защита, оркът предизвикателно погледна вербега и му нареди:

— Доведи командира си, войнико!

В същия момент една огромна ръка го сграбчи за врата и грубо го разтърси.

— Зададоха ти въпрос, гадино! — обади се друг великан. — Какви вести носиш?

Оркът, видимо уплашен, яростно каза:

— Магьосникът жив ще те одере за това!

— Чух достатъчно — изръмжа първият великан и като го стисна за гърлото, го повдигна във въздуха с огромната си ръка.

Оркът махаше с крака, мъчейки се да се измъкне, ала ни най-малко не успя да разхлаби хватката на вербега.

— Извий му мръсното вратле — провикна се някой.

— Избоди му очите и го хвърли в някоя мрачна яма! — обади си друг.

В този момент влезе Едноустият и разбута насъбралите се великани, опитвайки се да разбере за какво е цялата врява. Леденият великан ни най-малко не се изненада, когато видя вербега да измъчва някакъв орк. В действителност гледката му бе забавна, ала твърде добре разбираше колко опасен бе избухливият нрав на Кесел. Едноустият бе виждал не един и двама гоблини да умират от жестока смърт, задето не се бяха подчинили на магьосника или просто, за да задоволят вкуса му към извратени удоволствия.