Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Едно от джуджетата избегна тромавия удар на главатаря на вербезите и моментално стовари тежкия си чук върху стъпалото му. Великанът инстинктивно се хвана за ранените пръсти и заподскача на един крак. Каленото в десетки битки джудже не се поколеба нито миг и с мощен удар в коляното събори чудовището на земята.

Другото джудже също бе реагирало светкавично и с точен удар в окото на другия великан, го бе запратило към отсрещните скали.

Ала третият вербег, който бе по-хитър от другарите си, се бе въоръжил с голям скален къс и сега го запрати срещу джуджето с огромна сила.

Камъкът уцели джуджето право в слепоочието, а от мощния удар главата му отхвръкна настрани. С пречупен врат, то падна мъртво на земята.

Другарят му бързо щеше да довърши великана, когото бе повалил на земята, ако главатарят на малкия отряд не се бе нахвърлил върху му. Скоро джуджето като че ли успя да вземе надмощие над вербега, ала то трая само до мига, в който вторият великан успя да се съвземе от удара в окото дотолкова, че да се надигне и да се включи в боя.

Двете чудовища сипеха удар след удар върху джуджето. В началото то успяваше да ги избягва и отклонява, ала после един от тях го уцели в рамото и го запрати по гръб на земята. Джуджето, яко като камъните, върху които бе паднало, бързо се съвзе, ала преди да успее да се изправи, отгоре му се стовари тежък ботуш и го притисна към земята.

— Смачкайте го! — изскимтя от земята вербегът, когото джуджето бе ранило. — После ще го занесем на готвача.

— Никъде няма да го носим! — изръмжа великанът, който бе повалил джуджето, а огромният му крак натискаше все по-силно и по-силно и бавно изцеждаше живота на жертвата си. — Едноустият нас ще даде на готвача, ако надуши какво направихме!

При мисълта за яростта на жестокия им предводител, двамата му другари изпаднаха в ужас и безпомощно впериха очи в по-хитрия си другар.

— Ще ги сложим заедно със смрадливите им вещи в една тъмна дупка и няма да споменаваме нищо в пещерата.

Далеч на изток, Акар Кесел седеше в кулата си и чакаше вести. Наесен последният — най-големият — от керваните на търговците щеше да пристигне в Десетте града от Лускан, натоварен с богатства и припаси за дългата зима. Дотогава огромната му армия най-сетне щеше да бъде напълно готова и щеше да потегли победоносно към поселищата, за да покори презрените рибари. Мисълта за лесната победа и всички блага, които тя щеше да му донесе, караше Кесел да потръпва от удоволствие.

И дори не подозираше, че първият удар във войната му вече бе нанесен.

Уолфгар се събуди малко преди пладне, добре отпочинал след нощния урок и с изненада видя, че Дризт вече бе на крак и стягаше раницата си за дълъг път.

— От днес ще те уча на ново умение — обясни елфът. — Тръгваме веднага, щом хапнеш.

— Накъде?

— Първо към мините на джуджетата. Бруенор ще иска да те види, сам да прецени колко си напреднал — при тези думи Дризт се усмихна на младия мъж. — Няма да остане разочарован.

Уолфгар отвърна на усмивката му. Сигурен бе, че умението, с което вече въртеше чука, ще впечатли дори и вечно мърморещото джудже.

— А после?

— Към Термалайн, на брега на Маер Дуалдон. Там живее един мой приятел. Един от малкото — добави елфът и намигна на варварина, който не можа да сдържи смеха си. — Човек на име Агорвал. Искам да се срещнеш с обитателите на Десетте града, та дано по-добре ги разбереш тогава.

— Какво има да разбирам? — гневно попита Уолфгар.

Тъмните проницателни очи на Дризт се впиха в младия варварин. Младежът много добре разбираше какво си бе наумил учителят му. Елфът на мрака се опитваше да превърне онази маса, която за варварина бе просто „врагът“, в отделни хора; да му покаже всекидневния живот на онези, които лесно можеха да паднат под тежката му тояга, ако битката на хълма бе протекла по друг начин. Безстрашен в боя, Уолфгар изпитваше ужас при мисълта да се изправи пред тези хора. Младият варварин вече бе започнал да преосмисля идеалите на своя войнствен народ и невинните лица, които щеше да види в града, който неговите събратя така безгрижно бяха решили да опожарят, можеха окончателно да сринат основите на целия му свят.

Потеглиха малко по-късно. Заобиколиха Грамадата на Келвин по същия път, по който бяха дошли преди. От изток духаше прашен вятър и фините песъчинки, които запращаше по тях, издраскваха лицата им до кръв. Макар че яркото слънце изцеждаше силите на Дризт, елфът бързо крачеше напред, без да спира да си почива.