Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Ако успеем да се доберем до онази канара — започна Уолфгар и макар да не го знаеше, посочи същата скала, зад която се бяха скрили вербезите предишната нощ, — ще сме ги довършили преди даже да успеят да разберат какво ги е сполетяло!

И той нетърпеливо се обърна към елфа, ала при вида на Дризт думите замръзнаха на устните му. Лавандуловите очи горяха с огън, който Уолфгар не бе виждал никога преди в спокойния поглед на учителя си.

— Само трима са — рече елфът, а крехкото спокойствие в гласа му всеки миг заплашваше да се взриви на хиляди частици. — Не ни трябва изненада.

Варваринът не знаеше как да реагира на неочакваната промяна у Мрачния елф:

— Нали ме учеше да се възползвам от всяко преимущество, което ми се предостави… — предпазливо рече той.

— Когато се биеш — да — отговори Дризт. — Ала това е мъст. Нека ни видят, нека се загърчат пред ужаса на надвисналата гибел!

С ятагани в двете си ръце, елфът излезе иззад скалата и сигурната му крачка вещаеше неминуема смърт.

Един от вербезите извика от изненада и тримата замръзнаха по местата си, когато Елфът на мрака застана пред тях. Уплашени и объркани, чудовищата заеха отбранителна позиция. Великаните бяха чували преданията, които се носеха за Мрачните елфи, дори се бе случвало някои Мрачни елфи да се съюзят с вербези, ала внезапната поява на Дризт сред тях ги стресна.

Видът на уплашените великани изпълни Дризт с огромно удоволствие и той нарочно позабави крачка, за да може да се наслади по-дълго на ужаса, изписан на лицата им.

— Кой си пък ти? — предпазливо попита един от вербезите.

— Приятел на джуджетата — отвърна елфът със зъл смях.

Най-едрият великан без колебание се нахвърли върху него и в този миг Уолфгар изскочи иззад скалата и застана до учителя си. Ала чудовището не можа да направи и крачка. Дризт насочи един от ятаганите си към него и с ужасяващо спокойствие рече:

— Мъртъв си.

В същия миг алени пламъци обвиха тялото на вербега. Той нададе ужасен рев и заотстъпва назад, но елфът неотклонно го следваше.

Внезапно Уолфгар почувства силен порив, който сякаш идваше от самия Щитозъб и му казваше да хвърли бойния чук. Оръжието изсвистя в нощния въздух, стовари се върху един от великаните и запрати размазаното му тяло в придошлия поток.

Смъртоносната мощ на Щитозъб изпълни варварина с истинско благоговение, но сега трябваше да се справи с третия великан, въоръжен само с една малка кама. Чудовището веднага разбра преимуществото, което имаше над противника си в този момент и яростно се нахвърли върху му. Уолфгар посегна към камата си.

Ала вместо това усети дръжката на Щитозъб в ръката си — незнайно как чукът се бе завърнал при него. Варваринът нямаше никаква представа за магическата сила, която Бруенор бе заключил в оръжието, но сега нямаше никакво време да се чуди.

Ужасен, ала неспособен да избяга, главатарят на вербезите отчаяно се нахвърли върху Дризт, който само това и чакаше. Движено от яростта си, чудовището вдигна тежкото си копие твърде високо и елфът моментално прониза кожената туника и незащитения му корем. Великанът залитна за миг, но раната не спря устрема на удара му. Пъргавият Дризт успя да отскочи навреме и от мощния замах чудовището загуби равновесие. Елфът светкавично му нанесе два леки удара в гърлото и рамото.

— Гледаш ли, момче? — весело се провикна той. — Бие се като някой от твоя народ.

Макар да бе зает да отклонява ударите на третия вербег с Щитозъб, Уолфгар все пак успяваше да види какво става около него. Гледката на биещия се елф още веднъж му показа на колко много неща го бе научил Дризт — елфът си играеше с чудовището, използвайки необуздания му гняв срещу него самото. Отново и отново замахваше великанът и всеки път Дризт успяваше не само да избегне удара, а и да прониже врага си. От многобройните му рани вече се лееше кръв. Уолфгар знаеше, че Дризт може да довърши противника си по всяко време, ала с удивление разбра, че елфът се наслаждава на жестоката игра.

Младежът все още не бе нанесъл сериозен удар на противника си. Точно както Дризт го бе учил, варваринът изчакваше разярения вербег да се изтощи сам. Той забеляза, че ударите на великана стават все по-редки и по-редки, започнаха и да отслабват. Най-сетне, задъхан и облян в пот, вербегът сбърка. Щитозъб веднага се стовари върху него, един, два пъти и чудовището се строполи на земята.

В това време противникът на Дризт бе паднал на едно коляно, след като елфът бе прерязал сухожилието му. Когато видя вторият великан да се сгромолясва в краката на Уолфгар, Дризт реши да приключи с играта. Чудовището безсилно замахна и елфът, избягвайки удара, отново заби ятагана си в своя враг, ала този път жестокото острие потъна в гърлото на вербега с цялата си мощ и прониза мозъка му.