Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

После властно запита:

— Кому служиш?

Хийфстааг усети как тялото му се напряга и за свой ужас се чу да казва:

— На Акар Кесел!

— А кому служи народът на тундрата?

— Те служат на мен — отвърна Хийфстааг, — а аз служа на Акар Кесел. Акар Кесел заповядва на племената на тундрата.

Магьосникът отпусна юмрука си и напрежението от тялото на едноокия крал изчезна.

— Не обичам да ти причинявам това — рече Кесел и изчисти някакво петънце от грижливо оформените си нокти. — Не ме принуждавай да го правя отново.

После извади един свитък иззад възглавницата, на която се бе облегнал и го хвърли на пода:

— Седни пред мен — нареди магьосникът — и ми разкажи още веднъж за поражението си.

Хийфстааг седна на пода пред своя господар и взе пергамента.

Беше карта на Десетте града.

Когато отиде при Уолфгар на следващата сутрин, Бруенор вече бе успял да си възвърне суровия вид. Ала гледката на Щитозъб, небрежно метнат на рамото на младежа, сякаш винаги бе стоял там, го развълнува дълбоко, макар да успя да го прикрие.

Уолфгар също бе надянал смръщена маска. Твърдеше, че просто е ядосан, задето трябва да служи на нов господар, но ако се вгледаше малко по-внимателно в себе си, щеше да разбере, че го натъжава предстоящата раздяла с джуджето.

Кати-Бри ги чакаше в последния коридор, който извеждаше навън.

— Колко сте вкиснати и двамата в това прекрасно утро — каза тя, когато двамата наближиха. — Ама не се бойте, слънцето бързо ще ви накара да се усмихнете.

— Тази раздяла май те радва — смутено рече Уолфгар, макар искриците в очите му да издаваха, че всъщност не беше истински сърдит. — Ти, разбира се, знаеш, че днес напускам долината на джуджетата?

Кати-Бри безгрижно махна с ръка:

— Много скоро пак ще се върнеш — усмихна се тя. — Радвай се, че заминаваш. Това, което ти предстои да научиш, със сигурност ще ти помогне, за да постигнеш онова, към което се стремиш.

Бруенор погледна към варварина. Уолфгар никога не бе говорил с него за това, което смяташе да прави, когато изтекат петте години и макар че възнамеряваше да го подготви колкото се може по-добре, джуджето така и не можеше да свикне с мисълта, че Уолфгар наистина ще си замине.

Уолфгар свъсено погледна към Кати-Бри — очевидно бе, че разговорът им за неизпълнената му клетва трябва да си остане между тях. Не че момичето се нуждаеше от това предупреждение — и без това не бе имала намерение да казва нещо повече по този въпрос. Просто искаше да подразни варварина и да го накара да издаде чувствата, които той всячески се стараеше да прикрие. Кати-Бри разпозна огъня, който гореше у младия варварин — виждала го бе във всеки поглед, който младежът отправяше към Бруенор, негов учител и настойник, независимо дали му се искаше да го признае или не. Виждаше го и всеки път, когато Уолфгар погледнеше към нея.

— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар — гордо изрече той и се изпъна. — Израснах сред воините на Лоса, най-добрите бойци в Долината на мразовития вятър. Не знам кой е този учител, ала трудно ще му бъде да ме научи нещо за битките, което да не знам!

Кати-Бри съучастнически се усмихна на Бруенор.

— Сбогом, Уолфгар, син на Беорнегар — провикна се тя, когато двамата се отправиха към изхода на пещерата. — С нетърпение ще чакам да се върнеш, та да видя дали си научил добре урока си по скромност.

Варваринът се обърна и смръщено я погледна, ала Кати-Бри се усмихваше все така широко.

Бруенор и Уолфгар излязоха от мрачните подземия малко след изгрев-слънце и се насочиха на юг, към мястото, където трябваше да се срещнат с Дризт. Беше ясен летен ден и в ранината на утрото небето изглеждаше бяло. Уолфгар се протегна и усети как в него се разлива свобода — нямаше ги вече ниските тавани, които да привеждат огромното му тяло. Неговият народ бе създаден да живее в откритата тундра и да напусне задушаващо — тесните пещери на джуджетата за него бе истинско облекчение.

Когато пристигнаха на уреченото място, Дризт До’Урден вече ги чакаше. Застанал в сянката на една голяма скала и нахлупил ниско качулката си, Елфът на мрака се опитваше да се скрие от ярките слънчеви лъчи. Това бе проклятието на неговата раса — колкото и дълго да живееше на повърхността, тялото му никога нямаше да свикне напълно със светлината.

Макар да ги видя да приближават, елфът остана напълно неподвижен. Реши да ги остави да направят първата крачка, за да види как ще реагира момчето в новата ситуация.