Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Ами, нищо и никакъв стар чук, нищо повече — измърмори Бруенор. — Момчето си загуби тоягата. Пък нали ще го освобождавам, не мога да го оставя да се скита из тия диви места без оръжие.

— А как се нарича?

— Щитозъб — отвърна Бруенор без да се замисля, името излетя от устата му преди дори да успее да разбере какво точно казва.

Всъщност, макар да не си спомняше, Бруенор сам бе избрал това име, докато изричаше заклинанията по време на обреда.

— Разбирам — рече Дризт и върна меча на приятеля си. — Старичък чук, ама става за момчето. Митрал, елмаз и диаманти. Е, няма как, ще трябва да мине само с тях.

— О! Я си затваряй устата! — сопна се Бруенор, а лицето му пламна от смущение.

Дризт се извини и като му се поклони ниско, смени темата.

— Защо ме повика, приятелю?

Бруенор прочисти гърлото си и тихо измърмори:

— Момчето…

Дризт ясно видя буцата, която стягаше гърлото на приятеля му и спря преди да бе изрекъл следващата се закачка.

— Още преди да дойде зимата, ще е свободен — продължи джуджето, — пък не е обучен както си му е редът. Не съм виждал по-силен човек от него, а и се движи с плавността на бягащ елен, ама в битките не го бива много.

— Искаш да го обуча? — не повярва на ушите си елфът.

— Ами аз не мога — сопна се Бруенор. — Два метра е висок и ниските удари на едно джудже няма да са му от голяма полза.

Дризт с любопитство погледна ядосания си приятел. Както всички, които познаваха Бруенор малко по-добре, и той знаеше, че между джуджето и младия варварин се бе зародила истинска привързаност, ала досега не си бе давал сметка колко дълбока е тя.

— Не съм се грижил за него през тия пет години, само за да стане плячка на някой смрадлив снежен човек — нетърпеливо избъбри Бруенор, уплашен, че приятелят му се бе досетил за повече неща, отколкото му се щеше.

— Е, ще го направиш ли? — продължи той, като видя колебанието на Дризт.

Елфът отново се усмихна, ала този път не за да го подразни. Спомни си за онзи ден преди почти пет години, когато снежните хора го бяха нападнали в тундрата. Тогава Бруенор му бе спасил живота и нито за първи, нито за последен път, елфът се бе оказал негов длъжник.

— Небесата са ми свидетел, че ти дължа много повече от това, приятелю. Разбира се, че ще го обуча.

Бруенор само изсумтя и посегна към следващия заек.

Звънтенето на ковашкия чук на Уолфгар огласи мините на джуджетата. Разгневен от това, което Кати-Бри го бе накарала да види въпреки нежеланието му, младият варварин се захвана за работа с удвоена жар.

— Стига си чукал, момче — чу се грубоват глас зад него и Уолфгар се обърна.

Толкова бе погълнат от работата си, че не бе чул Бруенор да влиза. Неволна усмивка на облекчение се разля по лицето му, ала после, уплашен, че е показал слабост, отново нахлузи суровата маска, която носеше винаги.

Джуджето погледна високия, як варварин и русата брада, набола по светлото му лице и рече:

— Май вече не мога да те наричам момче.

— Можеш да ме наричаш, както поискаш — отвърна Уолфгар. — Аз съм ти роб.

— Необуздан си кат’ самата тундра — засмя се Бруенор. — Никога не си бил и никога няма да бъдеш роб. Било то на джудже или на човек.

Похвалата — така необичайна за джуджето — завари младия варварин неподготвен. Той се опита да каже нещо, но не намери думи.

— Никога не съм гледал на теб като на роб, момче — продължи Бруенор. — Служеше ми, за да изкупиш греховете на своя народ, а в замяна те научих на много неща. Остави сега чука настрани.

Джуджето спря за малко и погледна към изкусно изкованото парче желязо на наковалнята.

— Бива те с чука, пък и душата на камъка усещаш, ама не ти е мястото в пещера. Дойде време отново да почувстваш слънцето върху лицето си.

— Свобода? — прошепна Уолфгар.

— Избий си тая мисъл от главата! — сопна се Бруенор и като размаха дебелия си пръст пред лицето на младежа, изръмжа заплашително:

— Принадлежиш ми докат’ не отминат и последните дни на есента, недей го забравя.

Уолфгар прехапа устни, за да не се разсмее. Както винаги, чудатата смесица от състрадание и грубоватост, които джуджето показваше, го бе объркала. Тя обаче отдавна вече не го стряскаше. Четирите години, прекарани до Бруенор, го бяха научили да очаква и да не обръща внимание на внезапните му резки изблици.

— Довърши, каквото имаш за довършване — нареди му джуджето. — Утре сутринта ще те заведа при твоя учител. Дал си клетва и трябва да го слушаш така, като слушаш мен.