Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Бруенор бе наследил тези надарени със сила символи от предците си и макар никога преди да не ги бе виждал, загадъчните им линии и извивки му изглеждаха близки и познати. С нетрепваща ръка джуджето постави върха на длетото между руните на двете божества, които току-що беше гравирал и скоро изпод малкия сребърен предмет се показаха тайни знаци. Бруенор усещаше как силата, която извира от свитъка, се предава на него и после на оръжието и с изумление виждаше, как щом издяла някоя руна върху чука, тя незабавно изчезва от списъка. Докато пропадаше все по-дълбоко в омаята на работата, джуджето изгуби представата си за време, ала когато най-сетне издяла всички руни, то видя, че луната вече бе превалила пътя си и отново се спуска към хоризонта.

Дойде и мигът за първото истинско изпитание на умението му. Бруенор покри руните, които бе вплел в меча, с камъка от сърцето на планинския символ на Думатоин, Пазителя на тайните. Линиите на божествения символ се сляха напълно с руните и за миг покриха тънките линии на силата.

Бруенор разбра, че работата му бе почти завършена. Вдигна тежкия боен чук от наковалнята и извади малката кожена кесийка. После пое дълбоко дъх и се опита да се успокои — това бе последното, решаващото, изпитание. Развърза шнурчето, което пристягаше малката торбичка и възхитен се вгледа в нежното блещукане на диамантения прашец под меките лунни лъчи.

Скрит зад билото, като внимаваше да не наруши пълната концентрация на приятеля си, Дризт До’Урден тръпнеше от вълнение.

Внезапно Бруенор рязко вдигна ръка във въздуха и финият диамантен прашец полетя високо в нощното небе. После захвърли празната торбичка настрани, грабна чука с две ръце и го издигна над главата си. Усещаше как някой като че ли изсмуква силата от самите глъбини на съществото му, докато изричаше магическите думи, ала щеше да разбере как се бе справил, едва когато всичко свършеше. Успехът на заклинанието му зависеше от това как бе изписал руните върху оръжието — тяхната сила се вливаше в него. И именно тази сила притегляше сега диамантения прашец, а от това колко прашинки ще успее да привлече върху себе си, щеше да проличи колко могъщ бе бойният чук.

Черно було се спусна върху джуджето. Главата му се завъртя, не знаеше какво го задържа да не се строполи на земята. Ала всепоглъщащата мощ на магическите слова вече живееше свой живот. Макар че не разбираше какво точно казва, думите продължиха да се леят от устата му като поток, който вече нищо не можеше да спре и който изцеждаше и последната капчица сила от тялото му. Най-накрая усети, че пропада, милостивата празнота на безсъзнанието го обви и той се свлече на земята.

Дризт се обърна и се отпусна върху твърдата скала, изтощен от самата гледка, почти колкото и джуджето. Елфът не знаеше дали приятелят му щеше да оживее след това изпитание, но въпреки всичко се радваше за него. Беше присъствал на най-великия миг в живота на джуджето и макар че то не бе успяло да я види, пред очите на Дризт още искреше гледката на мощния чук: засияло с магически живот, могъщото оръжие бе привлякло върху си диамантения порой.

Нито една прашинка не бе убягнала от призива на Бруенор.

Уолфгар седеше високо в северната част на Възвишението на Бруенор, а зорките му очи внимателно следяха всяко движение, което би могло да предизвести пристигането на джуджето. Младият варварин често идваше тук, когато искаше да остане сам с мислите си и печалното стенание на вятъра. Точно срещу него, от другата страна на долината на джуджетата, се намираха Грамадата на Келвин и северните брегове на езерото Диншиър. Между тях се простираше равна земя, известна като Ледовития пролом, която отиваше на североизток и водеше към откритата тундра.

За него този пролом водеше към дома.

Бруенор бе казал, че ще отсъства няколко дни и в началото Уолфгар се бе зарадвал. Сега щеше да си почине от постоянното мърморене и вечните забележки на джуджето. Ала радостта му бе кратка.

— Тревожиш се за него, нали? — дочу се глас зад гърба му.

И без да се обръща, знаеше — беше Кати-Бри.

Варваринът не отговори на въпроса — ясно бе, че тя не очакваше отговор, пък и надали би му повярвала, ако й кажеше, че не се тревожи.

— Ще се върне — сви рамене тя. — Бруенор е як като планинските камъни и в тундрата няма нищо, което да го спре.

Този път младият варварин се обърна да я погледне. Много отдавна, когато между него и джуджето се бе възцарило истинско доверие, Бруенор го бе запознал с „дъщеря си“ — човешко момиче на годините на Уолфгар.