Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ако някой успееше да се добере до сандъка и да го отвори въпреки смъртоносната клопка, нямаше да остане разочарован от съкровищата, които се криеха в него. Сред многобройните вещи, които не биха привлекли интереса на никой крадец (нащърбен шлем, чифт стари ботуши и много други предмети без особена стойност, освен спомените, които собственикът им свързваше с тях), имаше и сребърен бокал, кесия пълна със злато и една кама, инкрустирана със скъпоценни камъни, макар и да не струваше като оръжие.

Но тези предмети служеха само за маскировка. Бруенор извади всичко от сандъка и го захвърли на прашния под.

Дъното на тежката ракла лежеше на пода и с нищо не подсказваше, че в него бе скрито още нещо. Ала Бруенор бе достатъчно хитър, за да издълбае пода и така умело бе наместил раклата, че и най-изпеченият крадец не би заподозрял нищо. Джуджето побутна малкия чеп, който стърчеше от дъното на сандъка и вкара пръст във внезапно появилата се цепнатина. Също като вратата и дървото се бе изкорубило от годините и Бруенор трябваше да дърпа с всичка сила, докато успее да го освободи. Най-сетне то изскочи навън със силен пукот и запрати джуджето на земята. Само след миг Бруенор отново бе на крака и предпазливо надзърна през ръба на сандъка, където лежаха най-големите му съкровища.

Къс най-чист митрал, малка кожена кесийка, златно ковчеже и сребърна калъфка за пергамент с диамантено капаче стояха пред него, точно както ги бе оставил в онзи далечен ден, когато ги прибра в раклата.

Ръцете на джуджето трепереха и на няколко пъти му се наложи да избърше овлажнелите си длани, докато изваждаше скъпоценностите и внимателно слагаше по-малките от тях в торбата си. Големият къс митрал Бруенор предпазливо положи върху парче плат. После бързо постави второто дъно обратно в раклата, внимателно нагласи механизма и сложи фалшивото съкровище на старото му място. След това отново заключи сандъка, ала този път не зареди отровната стреличка — от нея вече нямаше смисъл, а не му се щеше да рискува някой да пострада случайно.

Освен в подземните мини, Бруенор имаше и още една работилница. Тя бе сгушена в подножието на Грамадата на Келвин, в северната част на долината, там, където Бременският проход и Ледовитият пролом — съответно на запад и на изток — отстъпваха място на тундрата. За своя изненада, Бруенор откри, че скалите тук бяха чисти и здрави, пропити дълбоко със силата на земята — напълно подходящи за малкия му храм.

Както винаги джуджето се приближи към това свещено място с бавни, почтителни крачки. В ръцете си носеше съкровищата на своето минало и мислите му неволно се отправиха назад през годините към Митрал Хол, древния дом на народа му и към думите, които баща му бе изрекъл, когато младият Бруенор получи първия си ковашки чук.

— Ако те бива в този занаят и ако имаш щастието да живееш достатъчно дълго, та да се научиш да усещаш силата на земята, ще дойде и твоят ден. Един дар — макар някои да го наричат проклятие — е получил нашия народ. Веднъж в живота си — само веднъж — най-изкусните от нашите ковачи успяват да изковат оръжие — било то брадва, меч или боздуган. Оръжие, което по майсторство и сила надминава всичко, което са сътворили дотогава. Внимавай, когато дойде този ден, синко, защото в това оръжие ще вложиш голяма част от собствената си душа. Никога по-късно няма да успееш отново да постигнеш такова съвършенство и мисълта за това може да ти отнеме онази неутолима страст, която вечно гори в душата на ковача и го кара да размахва чука от сутрин до вечер. Животът може да ти се стори пуст, когато този ден отмине. Ала ако майсторската кръв на предците ти тече чиста във вените ти, ти ще създадеш легендарно оръжие, чието име ще живее дълго след като ти самият си се превърнал в прах.

Бащата на Бруенор падна, когато Мракът погълна Митрал хол, без да успее да доживее своя ден. Ако смъртта не го бе покосила, той щеше да вложи в своето оръжие някои от предметите, които синът му сега държеше в ръце. Ала Бруенор знаеше, че не проявява неуважение като ги взима — знаеше, че ще изкове оръжие, с което духът на баща му да се гордее.

Денят на Бруенор бе настъпил.

Образът на двуглавия чук, скрит в къса митрал, се бе явил в съня на джуджето преди няколко нощи. То веднага видя знака и разбра, че трябва да действа бързо, за да приготви всичко за своята нощ, а тя бързо приближаваше. Лунният сърп светеше все по-ярко в небето и много скоро щеше да се изпълни съвсем. Това щеше да стане в нощта на слънцестоенето, онези мигове на границата между сезоните, когато във въздуха трепти магия. Пълнолунието щеше да усили още повече вълшебството на онази нощ и Бруенор бе сигурен, че могъщите думи, които се канеше да изрече тогава, ще сътворят невероятно силна магия.