Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

— Предизвикваш опасен враг — упорстваше кристалът. — Аз те предпазих от чудовището, ала ти държиш да превърнеш в противник този, който би могъл да ни бъде ценен съюзник!

Както винаги, когато Креншинибон му говореше, магьосникът скоро започна да вижда възможностите, които се откриваха пред него и се реши на компромис, споразумение, което щеше да задоволи както него, така и демона.

Ерту обмисляше затрудненото положение, в което бе изпаднал. Не можеше да погуби наглия простосмъртен, макар че това щеше да му достави огромна наслада. Ала да си тръгне без отломъка и отново да отложи това, което бе единствената му цел през последните векове, съвсем не бе приемливо решение.

— Имам предложение, сделка, която може да те заинтересува — съблазнително започна Кесел, избягвайки заплашителния поглед на демона. — Остани при мен и поведи войските ми! С теб начело и със силата на Креншинибон и Акар Кесел, която да ги подкрепя, те ще покорят северните земи!

— Да служа на теб? — изсмя се Ерту. — Ти нямаш никаква власт над мен, смъртни човече!

— Гледаш на нещата от погрешен ъгъл — отвърна магьосникът. — Мисли за това не като за служене, а като за възможност да се присъединиш към един поход, който обещава разруха и завоевания. Приеми най-дълбокото ми уважение, могъщи демоне и знай, че никога не бих посмял да те нарека мой слуга.

Креншинибон бе подучил Кесел добре.

Ерту зае по-малко заплашителна поза и магьосникът разбра, че го бе заинтригувал с предложението си.

— Помисли и за това, което ще спечелиш някой ден — продължи той. — Животът на хората не е толкова дълъг, особено за някой, който идва от земите, които не познават смъртта. Кой ще вземе отломъка, когато Акар Кесел вече няма да го има?

Върху устните на Ерту заигра зла усмивка и той се поклони на магьосника:

— Как бих могъл да откажа едно толкова щедро предложение? — изхриптя демонът със своя ужасяващ, нечовешки глас. — Покажи ми, магьоснико, славните завоевания, които ни чакат!

На Кесел му се прииска да затанцува от радост. Войската му най-сетне бе готова.

Беше се сдобил с пълководец.

Пот течеше от ръката на Бруенор, докато пъхаше ключа в прашната ключалка на тежката дървена врата. На път бе да започне нещо, което щеше да подложи на изпитание цялото му умение и опитност — последното изпитание. Както всички майстори ковачи и той чакаше този миг с вълнение и безпокойство още от дните, когато бе неопитен калфа.

Натисна силно, за да отвори вратата, която водеше към малката стая. Дървото заскърца и застена в знак на протест — през дългите години, когато никой не я бе отварял, то се бе напукало и изкорубило. Това успокои джуджето, защото мисълта, че някой може да види най-скъпите му вещи, го ужасяваше. Огледа тъмните коридори на тази малко употребявана част от жилищата на джуджетата и като се увери, че никой не го бе последвал дотук, влезе в стаята, държейки свещта пред себе си, за да изгори многобройните паяжини, които висяха от тавана.

Тук имаше само една дървена ракла, обкована с желязо и заключена с огромен катинар. Паяжини покриваха всяка частица от сандъка, а върху капака имаше дебел слой прах. Още един добър знак, отбеляза Бруенор. После отново надникна в коридора и безшумно затвори дървената врата.

Джуджето коленичи пред сандъка и постави фенера на земята до себе си. Пламъчето близна няколко паяжини, те избухнаха в оранжеви искри и се стопиха. Бруенор извади парче дърво от кожената торбичка, която висеше на кръста му и свали сребърния ключ, който висеше на врата му. Вдигна парчето дърво пред себе си и, държейки пръстите на другата си ръка под катинара, внимателно пъхна ключа в ключалката.

Сега идваше трудната част. Джуджето бавно завъртя ключа и се заслуша. Когато чу езичето да щраква, той бързо отдръпна ръката си от ключалката, оставяйки катинарът да падне на земята и да освободи лоста, който бе закрепен между него и капака с помощта на пружина. Малката стреличка се заби право в парчето дърво и Бруенор въздъхна с облекчение. Макар че бе заложил капана преди почти един век, знаеше, че змийската отрова все още бе смъртоносна.

Тържеството на момента отстъпи място на силна възбуда, Бруенор захвърли веригите, които опасваха сандъка, настрани и издуха праха от него. После сграбчи капака и се накани да го отвори, ала внезапно си припомни колко важно бе всяко негово действие и отново си възвърна тържественото спокойствие.