Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала Ерту бе открил грешка в една от руните, фатално несъвършенство там, където не можеш да си позволиш да бъдеш почти съвършен.

Чиракът бе мъртъв.

Вече в Материалната равнина, Ерту усети познатата сила още по-ясно и съвсем лесно разбра откъде точно идва. Разперил гигантските си крила, демонът се понесе над градовете на простосмъртните като всяваше паника по пътя си, но не спря дори за миг, за да се наслади на хаоса, който оставяше след себе си.

Изпънат като стрела и с цялата бързина, на която бе способен, летеше Ерту. Над езера и планини, над долини и пусти степи се носеше той, право към най-северната част на Царствата, към Гръбнака на света и древното творение, което бе търсил в продължение на векове.

Кесел усети приближаването на демона много преди войските му да се разбягат ужасени, търсейки къде да се скрият от връхлитащата черна сянка. Креншинибон го бе предупредил — живият кристал предусещаше движенията на могъщото същество от долните равнини, което векове наред го бе преследвало.

Кесел не се притесняваше особено. В своята изпълнена с магическа сила кула, той можеше да се справи дори и с ужаса на Ерту. Освен това магьосникът имаше едно голямо превъзходство над демона — той беше законният повелител на отломъка. Кристалът му принадлежеше и, както много други магически предмети, сътворени в зората на света, Креншинибон не можеше да бъде отнет от господаря си със сила. Ерту копнееше да притежава кристалния отломък и затова не можеше да се противопостави на Кесел от страх да не предизвика гнева на Креншинибон.

При вида на кулата — съвършено копие на отломъка — разяждащите лиги потекоха още по-силно от устата на чудовището и то нададе победоносен вик:

— Колко години!

Ерту, който не принадлежеше към Материалната равнина, ясно виждаше вратата на кулата и се насочи право към нея. Никой от гоблините, нито дори някой от великаните, се опита да го спре.

Заобиколен от троловете си, магьосникът стоеше в главната зала на Кришал Тирит и го чакаше. Кесел много добре разбираше, че троловете нямаше да му бъдат от никаква полза срещу един огнен демон, ала искаше те да присъстват, за да впечатлят чудовището при първата им среща. Знаеше, че съвсем лесно може да отпрати демона обратно в неговата равнина, ала му бе хрумнала (всъщност, Креншинибон му бе подсказал) по-добра мисъл.

Демонът можеше да му бъде много полезен.

Ерту рязко спря, когато влезе през тясната врата и видя магьосника, заобиколен от своите стражи. Поради отдалечеността на кулата, звярът бе очаквал да намери Креншинибон в ръцете на някой гоблин или великан. Бе се надявал да надхитри глупавия притежател на отломъка и да го накара да му го даде, ала гледката на човешко същество — облечено с мантия, може би дори истински магьосник — обърка плановете му.

— Добре дошъл, могъщи демоне! — обърна се Кесел към него и се поклони ниско. — Позволи ми да те приветствам в своя скромен дом.

Ерту изръмжа от ярост и скочи към него, забравяйки в омразата и завистта си към самодоволния простосмъртен, какво би могло да стане, ако унищожи притежателя на кристала.

Креншинибон му го припомни.

Стените на кулата внезапно затуптяха с ослепителна светлина и обгърнаха демона в болезнената яркост на десетки пустинни слънца. Звярът спря и закри чувствителните си очи. Светлината бързо се разсея, ала Ерту остана на мястото си.

Кесел се подсмихна подигравателно. Кристалният отломък го бе подкрепил. Изпълнен със самоувереност, магьосникът отново се обърна към демона, ала този път в гласа му се усещаше желязна нотка:

— Дойде, за да получиш това, нали? — рече той и извади отломъка от гънките на мантията си.

Ерту присви очи и погледна предмета, който бе търсил толкова дълго.

— Не можеш да го имаш — отсече Кесел и отново прибра кристала. — Той е мой, аз го намерих и той никога няма да приеме теб за свой повелител.

Глупашката гордост на Кесел, този ужасен недостатък в характера му, който неизменно го тласкаше към горчив край, го караше да продължава да дразни безпомощния демон.

— Достатъчно! — предупреди го нещо у него, онзи беззвучен глас, който, подозираше Кесел, принадлежеше на самия кристал.

— Не е твоя работа! — прозвуча яростният отговор на Акар.

Ерту се озърна наоколо и се зачуди на кого ли говореше магьосникът. Очевидно не беше на троловете. За всеки случай, боейки се от невидими нападатели, демонът изрече няколко заклинания.