Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Ала ако искаше да бъде готов за тази нощ, трябваше да свърши още много неща. Първо построи малката работилничка. Това беше лесната част и Бруенор бе работил непрестанно над нея, опитвайки се да мисли единствено за непосредствената си работа и да победи нетърпението, с което очакваше да дойде Денят.

И сега времето, което бе чакал толкова дълго, най-сетне бе дошло. Той извади тежкия митрален къс от раницата си и прокара пръсти по него, дивейки се на чистотата и здравината му. Бруенор и преди бе държал подобни късове и притеснено се вгледа в скъпоценния метал.

В продължение на един дълъг миг митралът си остана обикновено квадратно парче руда. Внезапно страните му започнаха да се окръглят и джуджето съвсем ясно видя образа на великолепен боен чук. Сърцето на Бруенор подскочи, дишането му се учести.

Видението бе истинско.

Джуджето запали огнището в малката ковачница и веднага се залови за работа. Работи през цялата нощ, докато най-сетне първите лъчи на зората разпръснаха омаята, която го бе завладяла. Върна се у дома си, само за да вземе елмазената дръжка, която отдавна бе приготвил за чука и отново отиде в планината, където поспа, а после неспокойно закрачи напред-назад, в очакване да се спусне нощта.

Щом слънцето угасна, Бруенор нетърпеливо се захвана за работа. Металът послушно приемаше формата, която му придаваха изкусните ръце на ковача — преди зората да успее го прекъсне, главата на чука щеше да бъде готова. Макар че му предстояха още няколко часа работа, в този миг Бруенор усети как го изпълва гордост — щеше да успее да завърши творението си навреме. На следващата вечер щеше да прикрепи елмазената дръжка и тогава всичко щеше да бъде готово за заклинанието в нощта на слънцестоенето.

Совата безшумно се спусна върху малкия заек, водена от безпогрешните си сетива. Това щеше да бъде най-обикновен лов, нещастното животно дори нямаше да усети връхлитащия хищник… не и преди да бе станало твърде късно. Но този път совата бе странно напрегната и в последния момент отклони вниманието си. Рядко изпускаше плячката си хищната птица, ала тази нощ се върна в гнездото си в Грамадата на Келвин без да е уловила нищо.

Далеч в сърцето на тундрата, неспокоен и в същото време търпелив, неподвижен като статуя, стоеше самотен вълк и гледаше как сребърният диск на огромната лятна луна бавно изплува над хоризонта. Животното почака докато омагьосващото кълбо се издигна високо в небето и тогава нададе древния вой на своя народ. В отговор се разнесоха протяжните гласове на събратята му, смесвайки се със зова на останалите обитатели на нощта — всички те зовяха небесните сили.

Нощта на лятното слънцестоене, когато във въздуха витаеше магия и събуждаше трескава възбуда у всички, освен у онези „разумни“ същества, за които това бяха само „низки инстинкти“, бе настъпила.

В състоянието, в което се намираше, Бруенор особено силно усещаше магията, която се носеше из въздуха. Ала работата му, която вече приближаваше своята кулминация, го бе погълнала напълно и нищо не можеше да го откъсне от нея. Ръцете му не трепнаха и за миг, докато повдигаше златния капак на малкото ковчеже.

Грамадният боен чук лежеше върху наковалнята до джуджето. Той беше най-изкусното творение на Бруенор, могъщ и прекрасен дори и сега, когато все още очакваше изящните руни, които щяха да го надарят с магическа мощ.

Джуджето с благоговение извади малкото сребърно чукче и длетото от ковчежето и се приближи към своето творение. Без да се поколебае и за миг (знаеше, че разполага със съвсем малко време за тази фина работа), той опря длетото о митрала и вдигна сребърното чукче. Кристалночистият метал пропя ясно и високо и по тялото на Бруенор премина тръпка. Дълбоко в себе си той знаеше, че условията бяха идеални и мисълта за това, което щеше да се роди изпод ръцете му тази нощ, отново го накара да настръхне.

И дори не забеляза тъмните очи, които го наблюдаваха от близкото било.

Джуджето не се нуждаеше от модел за символите, които гравираше върху творението си — те бяха запечатани в самото му сърце. Тържествено, той издяла чука и наковалнята на Морадин Душековец от едната страна на двуглавия меч. Точно на същото място, но върху другата страна, изписа кръстосаните брадви на Клангедон, своя Бог на битките. После взе сребърната калъфка и внимателно повдигна диамантеното капаче. При вида на недокоснатия от годините пергамент, от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Като изтри потта от ръцете си, джуджето внимателно извади свитъка и го разстла върху наковалнята. В началото страницата изглеждаше празна, ала лъчите на пълната луна постепенно извикаха могъщите руни на повърхността.