Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

С тези думи момичето скочи от мястото си и се затича към пещерите на джуджетата.

Уолфгар я проследи с поглед, възхищавайки се на стройното й тяло и изящните й движения, въпреки гнева, който изпитваше. Дори и не се опита да разбере защо й бе толкова ядосан.

Отлично знаеше, че ако го направи, ще открие (както обикновено), че е ядосан, защото Кати-Бри бе съвсем права.

Два дни прекара Дризт До’Урден над тялото на изпадналия си в безсъзнание приятел. Ала въпреки тревогата си за Бруенор и за могъщия боен чук, елфът нито веднъж не прекрачи прага на тайната работилница.

Най-сетне, когато настъпи утрото на третия ден, джуджето се размърда и се протегна. Дризт безшумно се отдалечи по пътя, по който щеше да поеме приятелят му и щом намери подходящо място, побърза да издигне малък бивак.

В началото Бруенор виждаше слънчевата светлина само като ярко петно и му трябваха няколко минути, за да разбере къде се намира. После погледът му се проясни и очите му се спряха върху искрящото великолепие на бойния чук, който лежеше до него.

Джуджето бързо се огледа наоколо, търсейки следи от скъпоценните прашинки. Ала такива нямаше и нетърпението му нарасна още повече. Разтреперан, той вдигна великолепното оръжие и го завъртя в ръцете си, усещайки съвършения му баланс и невероятната му сила. А когато видя символите на трите божества, издялани в митрала и ситния диамантен прашец, който бе запълнил и най-малката резчица, почувства, че сърцето му сякаш спира. Омагьосан от очевидното съвършенство на своето творение, Бруенор внезапно почувства онази празнота, за която му бе говорил баща му. Знаеше, че никога вече няма да успее да създаде нещо толкова съвършено и се зачуди дали като знае това, някога отново ще може да вдигне ковашкия си чук.

Объркан, Бруенор прибра сребърното чукче и длетото в златното ковчеже и върна свитъка в калъфчето му, макар че пергаментът бе празен и магическите руни никога нямаше да се появят отново. Усети, че не е ял от няколко дни и че силата, която магията бе изсмукала от него, още не се бе завърнала напълно в тялото му. Бруенор събра тези от вещите си, които можеше да носи, нарами бойния чук и бавно се запъти към дома.

Внезапно пред него изникна лагерът на Дризт До’Урден, откъдето се носеше апетитният аромат на печен заек.

— Завърнал си се от своите скитания, а? — провикна се джуджето.

Елфът го погледна в лицето, опитвайки се да не издаде огромното любопитство, което като магнит привличаше погледа му към бойния чук на рамото на джуджето.

— На твоите услуги, добри ми Бруенор — отвърна той и се поклони ниско. — Доста хора беше изпратил да ме търсят, та завръщането ми надали ще да е толкова неочаквано за теб.

Бруенор не отрече, ала единственото обяснение, което даде на приятеля си в този момент, бе:

— Трябваше ми.

Сега обаче имаше много по-належаща нужда и видът на печеното месо му го напомни особено силно.

Дризт се усмихна с разбиране. Той вече се бе нахранил. Това зайче бе уловил и изпекъл единствено за приятеля си.

— Ще хапнеш ли с мен? — попита и преди да бе успял да довърши, Бруенор вече посягаше към месото.

Внезапно джуджето спря и хвърли подозрителен поглед на елфа:

— Откога си тук? — нервно попита то.

— Пристигнах едва тази сутрин — излъга Дризт, който не искаше да се натрапва в тайния обред на приятеля си.

При тези думи Бруенор се усмихна доволно и заби зъби в месото, докато елфът слагаше нов заек на огъня.

Дризт изчака да види, че джуджето е погълнато от яденето и грабна бойния чук. Преди Бруенор да успее да помръдне, елфът вече бе вдигнал оръжието.

— Доста е големичък за джудже — небрежно подхвърли той. — А и за моите ръце ще е тежък.

И като погледна Бруенор, който се бе изправил и нервно потропваше с крак по земята, кръстосал ръце пред гърдите си, продължи:

— За кого е тогава?

— Много те бива да си завираш носа там, дето не му е работата, елфе — сърдито отговори джуджето.

В отговор Дризт се засмя:

— За момчето? За Уолфгар? — с пресилено недоверие попита той.

Елфът много добре знаеше, че приятелят му изпитва силни чувства към младия варварин, ала също така знаеше, че Бруенор не би го признал пред никого.

— Твърде хубаво оръжие, та да го даваш на варварин — продължи Дризт. — Ти ли го направи?

Въпреки шеговития тон, елфът наистина бе изпълнен с почит към умението на приятеля си. Въпреки че чукът бе твърде тежък, за да се бие с него, Дризт ясно усещаше колко съвършено точно бе балансиран.