Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

Уолфгар изкриви лице при мисълта, че трябва да служи на още някого, ала след като се бе заклел на Бруенор да му служи пет години, не можеше да си навлече позора да не изпълни клетвата си, затова кимна в знак на съгласие.

— Вече няма да те виждам много често — продължи джуджето, — затова искам да ми се закълнеш, че никога повече няма да вдигнеш оръжие срещу жителите на Десетте града.

Уолфгар се изпъна.

— Няма да го направя! — смело отвърна той. — Когато минат петте години и изпълня условията, за които се разбрахме, ще си тръгна оттук като свободен човек!

— Така е честно — съгласи се Бруенор, а упоритата гордост на варварина още повече засили уважението му към него.

Джуджето се вгледа в младия мъж и остана доволно като видя колко много бе пораснал.

— Нали помниш, че тогава счупи оназ’ твоя гадна тояга в главата ми? — предпазливо започна той.

Това последно изпитание го изнервяше. Не бе съвсем сигурен как да го направи, без да изглежда сантиментален или глупав. Прочисти гърлото си и продължи:

— Зимата здраво ще те стегне, веднага щом ти върна свободата. Не мога да те пусна в тундрата без оръжие — и като посегна зад себе си, грабна бойния чук.

— Щитозъб — рече той бързо и го подхвърли на Уолфгар. — Не ти нареждам какво да правиш, но те моля — за успокоение на собствената ми съвест — да се закълнеш, че никога няма да вдигнеш това оръжие срещу жителите на Десетте града.

Още щом ръцете му обхванаха елмазената дръжка, Уолфгар усети колко бе ценен магическият чук. Изпълнените с диамантен прашец руни уловиха пламъка на огнището и в миг по стените на стаичката затанцуваха безброй отблясъци. Хората от неговото племе винаги се гордееха с великолепните оръжия, които притежаваха и дори съдеха за мъжа по качеството на меча или копието му, ала Уолфгар никога не бе виждал нещо, което да може да се сравни с красотата на Щитозъб и невероятната му мощ. Той прилягаше като излят в огромната му ръка, а големината и теглото му така добре пасваха на собствената му сила, сякаш бе роден да върти това оръжие. Каза си, че много нощи ще трябва да благодари на боговете на Съдбата, задето му изпращаха такъв дар. Те наистина заслужаваха благодарността му.

Както и Бруенор.

— Имаш думата ми — заекна Уолфгар, великолепието на подаръка го бе развълнувало толкова, че му бе трудно да говори.

Опита се да се успокои и да каже още нещо, ала когато най-сетне успя да отмести поглед от изключителното оръжие, Бруенор бе излязъл.

Джуджето тръгна по дългите коридори, които водеха към стаята му, като тихо проклинаше слабостта си и се надяваше да не срещне някое от другите джуджета. Като хвърли предпазлив поглед наоколо, Бруенор вдигна ръка и избърса овлажнелите си очи.

— Събери хората си и тръгвайте, Едноусти! — нареди магьосникът на огромния леден великан, който стоеше пред него в тронната зала на Кришал Тирит. — И не забравяй, че представляваш армията на Акар Кесел! Вие сте първият отряд, който отива там и ако искаме да успеем, трябва да пазим всичко в пълна тайна. Ще следя всяка твоя стъпка. Не ме разочаровай!

— Имай доверие в нас, господарю — отвърна великанът. — Пещерата ще е напълно готова и ще чака пристигането ви.

— Вярвам ти — увери Кесел огромния командир. — Тръгвай сега!

Ледения великан взе завитото с одеяло огледало, което Кесел му бе дал, поклони се ниско и излезе.

— Не трябваше да изпращаш тях — изсъска Ерту, който през целия разговор бе стоял скрит зад трона на магьосника. — Вербезите и огромният им водач веднага ще се набият в очи в онова място, пълно с джуджета и хора.

— Едноустият е мъдър пълководец — сопна се Кесел, вбесен от дързостта на демона. — Достатъчно е умен, за да държи войските далеч от очите на хората.

— И все пак хора щяха да са много по-подходящи тук. Точно както те посъветва и Креншинибон.

— Аз съм предводителят! — изкрещя Кесел и като извади кристала от дрехите си, се приведе към демона и заплашително размаха отломъка пред очите му. — Креншинибон дава съвети, но аз взимам решенията. Недей забравя къде ти е мястото, могъщи демоне! Аз съм Повелителят на кристалния отломък и няма да позволя да поставяш под съмнение всеки мой ход.

Червените очи на Ерту застрашително се присвиха и Кесел се дръпна назад, внезапно осъзнал колко неразумно бе да заплашва демона. Ала чудовището бързо се успокои — щеше да се примири с дребните неудобства, които гневните изблици на Кесел му причиняваха. В сравнение с това, което щеше да спечели в крайна сметка, можеше да си позволи да потърпи малко.