Р. Салваторе - Долината на мразовития вятър - цялата трилогия

И все пак, въпреки всичките им неудобства, Уолфгар не можеше да отрече, че горещият въздух и непрестанната глъчка на мините щяха да му липсват. През първата година той се бе вкопчил в суровите закони на народа си, според които пленничеството бе най-страшният позор и бе пял песента на Темпос всяка сутрин като противоотрова срещу онази слабост, от която така се боеше, докато живееше сред меките, цивилизовани южняци.

И все пак, Бруенор бе як като желязото, което ковеше. Той не обичаше битките, ала брадвата му, никога не пропускаше целта си, а самият той спокойно посрещаше удари, които биха повалили и великан.

В началото джуджето бе истинска загадка за Уолфгар. Младият варварин изпитваше уважение към него — този, който го бе победил в битка. Ала още тогава, докато бойното поле издигаше непреодолимата преграда на враждата между тях, варваринът съзря в очите на джуджето истинска и дълбока симпатия, която го изненада и обърка. Той и народът му бяха дошли, за да опустошат Десетте града и все пак отношението на Бруенор напомняше повече загрижеността на строг баща, отколкото безжалостния поглед на господар. Въпреки това, Уолфгар никога не забравяше положението си в мината, тъй като Бруенор често бе рязък, даже груб и караше варварина да върши черна, понякога дори обидна работа.

Ала след известно време гневът на Уолфгар изчезна и той търпеливо понасяше положението си, изпълнявайки нарежданията на Бруенор, без да задава въпроси и да се оплаква. Постепенно, положението му се подобри.

Джуджето го бе научило да кове желязо, а по-късно и да го оформя в превъзходни оръжия и инструменти.

И най-накрая, един ден, който варваринът никога нямаше да забрави, той получи своя собствена работилница, където можеше да работи сам и без надзор, макар че Бруенор често се отбиваше, за да му направи забележка за някой неточен удар или да му даде съвет. Освен че до голяма степен му бе възвърнала свободата, малката работилничка му върна и гордостта. Още от мига, когато за първи път вдигна чука, който вече наричаше „свой“, методичното търпение, с което се бе трудил дотогава, бе заменено от истинско желание за работа и педантичната отдаденост на истинския творец. Варваринът се измъчваше и от най-малкото несъвършенство в изкованите от него вещи, а понякога преработваше цял предмет заради съвсем малка грешка. Тази промяна у него го радваше — мислеше си, че може да му е полезна за в бъдеще, макар и още да не знаеше как.

Бруенор я наричаше характер.

Работата се отразяваше добре и на тялото му. Каменоделството и коването на якото желязо, бе заякчило мускулите му и бе придало на бездруго едрото му тяло невероятна сила. А и бе придобил голяма издръжливост — желанието да не изостава и за миг от неуморните джуджета бе закалило сърцето и дробовете му.

Уолфгар прехапа устни от срам при спомена за първата си мисъл след битката при Брин Шандер. Тогава се бе заклел да си отмъсти жестоко на Бруенор веднага след като минеха петте години. Ала за своя почуда, варваринът разбра, че времето, прекарано под настойничеството на Бруенор, го бе превърнало в по-добър човек и сега самата мисъл да вдигне оръжие срещу джуджето го отвращаваше.

После — сякаш използвайки силата на чувствата си, за да я превърне в чисто физическа мощ — Уолфгар отново вдигна ковашкия чук и под ръцете му твърдото желязо започна да добива очертанията на острие. От него щеше да излезе превъзходен меч.

Бруенор щеше да бъде доволен.

Оркът Торга стоеше срещу гоблина Грок, а върху лицето му беше изписано явно презрение. Техните племена воюваха от много години, всъщност, откакто се помнеха. Живееха в една и съща долина в Гръбнака на света и се бореха за земя и храна с онази жестокост, която бе характерна за свирепата им раса.

А сега стояха един срещу друг без никакво оръжие в ръцете, подчинявайки се на нещо по-мощно и от омразата, която изпитваха един към друг. Навсякъде другаде щеше да бъде невъзможно да стоят толкова близо без между двете племена да избухне яростна битка. Ала сега трябваше да се задоволят само с празни заплахи и свирепи погледи — заповядано им бе да забравят всички различия.

Торга и Грок се обърнаха и тръгнаха към постройката, в която се намираше онзи, който щеше да стане техен повелител.

И така, рамо до рамо, двамата влязоха в Кришал Тирит и застанаха пред Акар Кесел.

Двете племена се присъединиха към бързо нарастващата му армия. Навсякъде около кулата можеха да се видят знамената на най-различни гоблинови племена. Тук бяха и Гоблините — копиеносци, и Изкормващите орки, и Змийското племе, и още много други, дошли да изпълнят волята на господаря си. Кесел бе повикал дори едно людоедско племе, няколко трола и четиридесет вербези, вярно, най-малките сред събратята си, но все пак великани.